Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Жалко — навъси се той. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Изпускаш гукането след това. Всички момичета се връщат заради него.

— Долф, идеята да съм просто една бройка от купищата момичета, които слушат бълнуванията ти, едва ли е съблазнително предложение.

— Мамка му, толкова си задръстена! Може би трябва да го направим сега…, имам предвид гукането.

— Стига да можеш да гукаш дискретно.

— Отпусни се, Айзис. Точно това е целта на гукането. — Долф допи виното в чашата си и се усмихна накриво. — Твоят приятел, човекът в книжарницата, правеше интересни неща с компютъра си.

Херик остави чашата си и се вгледа в играещите черни очи на Долф.

— Можеш ли да говориш за това сега?

— Разбира се. В скрийнсейвърите му има записана фраза от роман. Всъщност има само един скрийнсейвър — аквариум с плуващи рибки. Знаеш го…

Тя кимна утвърдително.

— Само че неговият аквариум е различен. В него се съдържа таймер, който отмерва период от време, след което изпраща информация.

— В картинката има скрит образ?

— Не съвсем. Ето как става: влиза в компютъра си сутринта и автоматично зарежда скрийнсейвъра — същите шарени гупии, същите змиорки и същия ухилен октопод. После, след половин час, може би след час, може би след два — интервалът се променя според деня от седмицата — той кликва върху една от гупиите и съобщението се изпраща от скрийнсейвъра в предварително приготвен файл на твърдия му диск. Разполагаш само с няколко минути, за да го прочетеш, след това се разпада.

— Откъде изкопа това?

— Един приятел от службата, играем покер заедно. Свестен е, макар че е пълен провал на карти.

— За какво му е да споделя нещо такова с теб? — Тя понижи глас. — Това е поверително.

— Дължеше ми някоя пара от една игра. Казах му, че трябва да ми каже нещо интересно, ако не иска да му строша краката. — Той видя как Херик сбърчи чело. — Стига де, шегувам се! Не бъди толкова дяволски сериозна.

— Какво друго откри?

— Това-онова…

Тя вбесено го изгледа.

— Пробвай — отвърна й той.

— Защо Норкуист бе тук?

— Кабелизация. Ще полагат кабели с голям капацитет под Атлантика, та американците да могат да се сдобиват с още от глупостите, които и сега не смогват да прочетат. Това е цялата работа.

— Но защо е замесен премиерът? За него това са технически подробности, нали така?

— А също и стратегически. Например: какво ще правим с европейците? — Долф запали цигара, но тя отклони с жест предложението му да си дръпне. — Добре ще ни е заедно, Айзис! Наистина ще ни бъде адски добре, защото се разбираме.

Тя поклати глава:

— Значи скрийнсейвърът работи като вирус?

— Не съвсем. Той е по-целенасочен от вирус. Първо на първо, не се възпроизвежда и второ, има много кратък живот. При условие че правилната процедура не е била извършена в точния момент, съобщението изчезва. В това е цялата красота: и да се сдобиеш със скрийнсейвъра, получаваш само рибки, нищо повече. Не работи, ако нямаш програмата, която върви с него — „мъжкия“ жак и „женската“ муфа, ако разбираш мисълта ми.

— Да.

— Добре си гукаме, а?

Тя поклати глава.

— Какво смяташ, че означава това?

— Означава, че Рахи е много по-важен, отколкото смятахме. — Долф погледна мътния вечерен небосклон. — Как мислиш, защо всички мъже на летището бяха облечени като сенегалци, ударили джакпота?

— Обратен камуфлаж — тихо продума Херик. — Колкото по-крещящо е облеклото ти, толкова по-малко хора поглеждат лицето ти. Противоположно на ефекта, който постигаш ти, Долф.

Той пренебрегна забележката й.

— Все едно да имаш папагал на рамото — каза замислено.

— Така е. Може ли да те попитам още нещо?

— Целият съм в слух — той започна да сгъва една салфетка.

— Смяташ ли, че двете събития на „Хийтроу“ са свързани помежду си?

— Разбира се, че са свързани. Ще ти цитирам закона за вероятностите: „Ако две независими едно от друго събития протекат едновременно, то сумарната вероятност за произтичането им е равна и е следствие от индивидуалните вероятности на всяко от тях.“ Това означава, че е адски неправдоподобно двете събития да не са свързани. Те са в сигезия — съединени, чифтосани, свързани, съешени — както би трябвало да сме и ние.

Той завърши оригамито от салфетката и закрепи фигурката на рамото си.

— Какво е това — попита го тя.

— Папагал…, за да не забележиш какъв съм.

Едно-единствено драматично изречение сложи край на тишината: