Генри Портер - Обратен камуфлаж

Британските дипломати започнаха да сондират мнения и да дават инструкции на правителствата, като същевременно с това подчертаваха необходимостта от налагането на информационно затъмнение поне до края на седмицата, когато настъпваше датата, спомената от Лоз в записа. В няколко конферентни разговора Шефа потвърди вероятността за съществуването на контролни системи за предупреждение в случай на арест. Провалът на редовен контакт от страна на някой от заподозрените можеше да алармира цялата мрежа. Въпреки това повечето служби за сигурност настояваха арестите да бъдат извършени колкото се може по-бързо, на първата възможна дата. Шефа също така ги информира за задържания в Щутгарт Мохамед бин Хидир, който се е самоубил с цианидова капсула. Съществуваше вероятност и останалите заподозрени да имат капсули в зъбите, така че упояването им, може би чрез изстрелване на стрелички, което бе един от вариантите, вече се превръщаше в необходимост.

Херик, която присъстваше на повечето от тези разговори, на няколко пъти забеляза очевидната липса на изненада в гласовете на шефовете на различните служби, най-вече на френската и италианската. В паузата между два телефонни разговора тя сподели това с Шефа.

— След чудесната ти работа за нас всички врати са отворени за теб, Айзис. — В погледа му се четеше обида. — Все пак настоявам да не даваш гласност на подобни недостойни подозрения.

Естествено, помисли си тя, старият мишелов е намерил начин да запознае основните си европейски съюзници с картинката. Възхити се на свирепата воля, която се криеше зад веселия и дружелюбен дух на Шефа.

Единственото, което оставаше скрито от всички освен за британското разузнаване, беше самоличността на Сами Лоз и Юсеф Рахи. Последният според Шефа със сигурност беше Яхая или Поета. Шефа обмисли възможността да разпространят описания и биографични справки, но после реши да не рискува някой от двамата да разбере, че все още е смятан за жива заплаха. Той се погрижи да свали името на Сами Лоз от видното място, което то заемаше в списъка за най-издирваните от ФБР през последните няколко седмици. Агентите, които наблюдаваха празните кабинети на доктора в Емпайър Стейт Билдинг, се оттеглиха.

В пролуката между разискванията и телефонните разговори на Шефа Херик звънна на мобилния телефон на Долф.

— Къде си, Долфи?

— На майната си. Пия кафе с британския военен топфотограф. Току-що се нави да прехвърли целия си архив от Босна в компютъра ми.

— Трябва да си тук. Нещата се развиват бързо.

— Да бе. Чух се с Нейтън Лайн. Слушай, май ударих джакпота с това тук. Нося ти всичко.

— Ела в офиса. Настъпиха някои промени.

— Аха, Нейтън ми каза и това.

— Май не си изненадан.

— Не съм. Не трябваше да се гъбаркат с теб. Макар че, да ти кажа честно, вчера не бих заложил на теб.

— И щеше да бъдеш прав — уволниха ме.

— Надути задници. Виж, малко съм зает тук. Защо не звъннеш на Хелен Жюнал. Тя е птичето от Сараево. Мисля, че си я бива. Всъщност имам предчувствие за нея.

Тя трябваше да набира централата на НАТО в Брюксел пет пъти, докато се свърже с пресцентъра. Някакъв колега на Жюнал й каза, че Хелен е на почивка. Като се представи за говорител на министерството на отбраната и каза, че търси Жюнал по спешност, Херик успя да измъкне номера на мобилния телефон на журналистката, която, както се оказа, си почива на остров Скиатос. Херик се опита да се свърже няколко пъти, но телефонът беше изключен.

Тя се върна в офиса на Шефа. Текман изглеждаше объркан, но след секунда скочи от стола си.

— Ела с мен.

Един придружен от моторизиран ескорт „Ягуар“ ги закара до хеликоптерната площадка Батерси, където вече ги чакаха Гътри, Барбара Маркам и заместникът й. Не бяха изминали и десет минути и хеликоптерът се приземи в Нортхолд, близо до входа на Бункера.

Докато се спускаха с асансьора, Текман пошушна на Херик:

— Знаеш ли, че така и не съм виждал тази операция.

— Не е имало нужда — отвърна тя.

— Може би, ако бях дошъл тук, щях да разбера какво те е раздразнило — засмя се той.

Когато стигнаха Бункера, Текман прекрачи прага на главната зала и кимна на хората, които познаваше. Нейтън Лайн стана от бюрото си и се приближи към Херик.

— Е, Айзис? Гледам, Виго го няма. Гледам, че Ричард Спелинг се върти като листо, понесено от вятъра. И ето те и теб — тук заедно с големите клечки на британската разузнавателна общност. Какви ги кроиш?

— Нищо особено.