Генри Портер - Обратен камуфлаж

Първият взрив бе избухнал в ротондата и напълно я бе заличил заедно със стълбището и стаите от двете страни на сградата. Вторият взрив бе поразил постройките в далечния край на двора. На мястото, където бяха разговаряли с Харланд първата вечер, сега имаше кратер с диаметър тридесет метра. Дървената тераса и сградата бяха сравнени със земята. Тя се спусна по развалините пълзешком и си поряза крака на парче метал, преди да достигне земята. Двама души тичаха към нея откъм северния край на острова и крещяха името й. Тя се строполи на земята и още преди да разбере какво става, пред погледа й се надвесиха разтревожените лица на Филип Cap и Джо Лапинг.

— Добре ли си? — опита Cap.

— Да…, струва ми се. Къде на майната си… бяхте? — тя замълча, изплю прахоляка от устата си и избърса кръвта и потта от лицето си. Очите и косата й бяха спечени в някаква глинеста маса. — Откъде се взехте?

— Бяхме ей там — отвърна Лапинг и посочи към източния бряг.

— Там сме от вчера. Казаха ни да си налягаме парцалите, докато продължаваш да измъкваш толкова много от Сами Лоз.

— Но какво стана, по дяволите?

Cap поклати глава.

— Джо ще ти обясни. Къде са Лоз и Хан?

Тя посочи банята.

— Лоз беше вътре с мен. Сигурно е мъртъв. Хан може и да е жив. Той беше ей там — в незасегнатата част. Не разбирам — промърмори тя. — Какво стана?

— Смятаме, че е приятелски огън — отговори Лапинг. — Много прилича на поражение от ракети „Хелфайър“, изстреляни от „Предейтър“. Чухме го и по-рано. Бяхме на половината път в реката, когато видяхме първия взрив.

Чуха виковете на Cap.

— Ти стой тук, моето момиче — каза й Лапинг. — Само ще погледна какво иска. Ще се върна за нула време.

Тя погледна нагоре. През пролуките на димната пелена видя облаците да се разсейват. Една-две звезди заблещукаха отново.

В Бейрут Харланд се отправи към имиграционния контрол с ясното съзнание, че едно бръснене, подстригване и нов комплект дрехи щяха да му дойдат добре. Той забеляза групичка от трима мъже, които стояха малко встрани от визовото гише. Единият от тях сръчка другите да погледнат към него.

Вместо да се отправи към гишето, той застана срещу тях и пусна чантата си на пода.

— А здрасти — шеговито ги поздрави той. — Кажете, от кое разузнаване сте? Сирийското или от Ливанското?

Мъжете се обърнаха и се престориха, че не го разбират.

— Надявах се, че един от вас би могъл да ме закара до града. — Той с очакване се взираше в лицата им. — Няма навити? Е, добре. Просто в случай че се питате, аз съм от Обединените нации, Робърт Харланд, специален съветник на Генералния секретар Джайди. — Той отвори паспорта си и им го предложи. Те се извърнаха на другата страна и заотстъпваха. Единият премяташе молитвена броеница, а другите двама бяха почувствали спешна нужда да се допитат до клетъчните си телефони.

Той отиде на касата, за да плати двадесет и петте долара за виза, а след това и до визовото гише, където му лепнаха малък печат с изображение на плаващ платноход в паспорта. Най-накрая мина през имиграционния контрол и митницата и се отправи към стоянката за таксита, където един очукан „Мерцедес“ чакаше в топлата лятна нощ.

И Бенджамин Джайди, и сър Робин Текман му бяха казали да отиде в Бейрут. Имаше и нещо още по-важно. Бейрут — разбра това, когато се обади на телефонния номер, който му даде Текман — бе единственото място за среща, на което Ева Рат се съгласи. Реакцията на неговата мистериозно изчезнала партньорка бе изумителна: тя не прояви и грам учудване, че я е открил, нито пък се разкая за изчезването си, а просто му забрани да посещава жилищния блок на улица „Шабази“ в Тел Авив, където сега живееше с майка си. Каза му, че Хана Рат живее последните седмици от живота си и че тя няма да допусне Харланд да смущава покоя на последните й дни.

Докато „Мерцедес“-ът се друсаше покрай новите исполински строежи, които се бяха издигнали върху руините от гражданската война в центъра на града, той осъзна, че приема ситуацията с някакво странно безразличие. Болката от това, че тя го е отхвърлила, се бе стопила като по чудо през последната седмица. Сега се интересуваше единствено от обяснението за странното й поведение. Можеше да приеме, че тя си е тръгнала, за да се погрижи за майка си. Хана, както можеше да се предположи за една от малкото оцелели еврейки от Холокоста в Чешката Република, се бе завърнала в Израел, за да умре тук. Но Текман му беше разяснил и някои други аспекти на заминаването на Ева. Бяха сигурни, че тя работи за Мосад с функции — вероятно на куриер, които изискват от нея да пътува между Лондон, Ню Йорк и Тел Авив. Ева сигурно бе заинтригувала висшето командване на Мосад, тъй като бе обучавана от СТБ — службите за сигурност на комунистическа Чехословакия, а впоследствие и от шпионската школа на КГБ. Харланд предполагаше, че тя вероятно е сключила сделка и е предоставила уменията си на шпионин срещу възможността майка й да изживее остатъка от дните си в Тел Авив под медицински грижи. Това не го изненадваше. Ако го помолеха да опише скритите страни на любовницата си, първата би била нейната потребност да заблуждава, втората — привичката й да отбягва контрола просто като се покрива, и третата — нейната неразрушима връзка с майка й Хана. Това бяха, в голяма степен, движещите сили на Ева Рат, въпреки че качествата, които го очароваха, когато беше едва на двадесет, бяха нейната жива интелигентност и поразяващата й вътрешна красота.