Генри Портер - Обратен камуфлаж

Защо не му беше казала? Защо не бе обяснила? Никога не би могла сериозно да се усъмни в неговата привързаност към нея. Тя бе продължила почти три десетилетия и дори и през дългия период, когато синът им Томас растеше, а той нямаше никаква представа за съществуването му и за това къде е местонахождението й, той все така бе запазил любовта си към Ева.

Ала сега, като си мислеше за нея, се чувстваше странно облекчен. Забавляваха го неща, на които, освен всичко друго, се дължеше и подигравката му над офицерите от нощната смяна на летището. Обикновено това не бе разумен ход.

Той пристигна в хотел „Плейланд“, който бе изрично упоменат от Ева и предложен от Текман, и се регистрира. Нямаше съобщения за него и той се замъкна в стаята си в южното крило, изсипа съдържанието на две миниатюрни шишенца от хладилника в чаша и си я взе под душа. След петнадесет минути, докато стоеше на балкона и сушеше косата си на морския бриз, на вратата се почука. Той отвори и Ева застана на прага. Спонтанно се наведе, прегърна я през раменете и докосна с устни бузите й.

— По-добре влез — каза й.

Тя завъртя пръст във въздуха, което той прие за знак, че стаята вероятно се подслушва и двамата излязоха на балкона.

— Къде се изгуби, по дяволите? — Не успяваше да прикрие гнева, трупан петнадесет месеца. Не бе планирал срещата им така.

— Боби, не започвай…

— Да не започвам! Мислех, че си умряла. Търсих те навсякъде. Ти просто си тръгна без обяснение, без да си дадеш сметка за болката, която ми причини, и за усилията, които положих, за да те намеря.

— Знаех, че накрая ще ме откриеш.

— Не те открих аз. Текман беше. Помниш ли го?

— Разбира се. Работех за тях също както и ти, Боби.

Той поклати глава.

— Защо тогава не ми каза? Трябваше просто да ми обясниш за майка ти. Щях да те разбера. — Очите му я проучиха на светлината от осветения басейн под тях. Косата й беше много по-къса и все така без един сив косъм. Използваше по-малко грим от преди и беше качила едно-две кила, които си личаха на бузите й. Правеха я да изглежда по-млада. — Изглеждаш добре — тихо каза той. — Наистина, много по-добре отколкото изглеждаше в Ню Йорк. — Замълча, разгледа я внимателно и избухна. — Господи…, нима не си в състояние да разбереш какво изпитвах към теб.

— А ти? — тя спокойно се обърна към морето. — Някога хрумна ли ти да се запиташ какво ми беше на мен в Ню Йорк?

— Естествено. Опитах се да говоря с теб за Томас. Каза ми толкова малко, че си помислих, че… Виж какво, опитах се. Знаеш това.

— Никого не познавах. Само теб. Ти беше единственият човек, който знаеше какво съм преживяла. Никой друг в Ню Йорк дори не подозираше за съществуването ми. Разбираш ли какво имам предвид? Никой не знаеше, че съм загубила Томас и какво означаваше това за мен. — Замълча. — Нямаше да се получи, Боби. Никога. Ние… Любовта ни…

— Стана жертва на обстоятелства — довърши той.

Тя направи гримаса.

— Да, щом предпочиташ да го формулираш по този начин. Но тя също така бе разрушена от теб, Боби. Ти не знаеше как да разговаряш с мен. Може би защото не бяхме равнопоставени. Аз изгубих моя син. Ти едва познаваше твоя. За теб той бе просто бегло неколкоседмично познанство. Това е. — Тя стисна зъби и в очите й бликнаха сълзи.

Той докосна рамото й.

— Всичко е наред.

— Не, не е! — изсъска тя и се отдръпна от него. — Точно това е. Не е наред. Аз не съм англичанка. Аз трябва да мога да говоря за това и да съм с някой, който разбира какво означава смъртта на сина ми за мен сега — днес. Болката не си отива, разбираш ли? Не спира просто ей така.

— Съжалявам! — Лумналата в очите й болка го бе развълнувала. — Признавам си този недостатък, но аз не съм отговорен за смъртта му. Опитах всичко възможно, за да го спася. — Той замълча. — Знаеш, че ако ти и майка ти не бяхте толкова близки с Виктор Липник, Томас никога нямаше да види това, на което стана свидетел в Босна. Нямаше да представлява заплаха за Липник. Твоят любовник Виктор Липник уби Томас, не аз…

— Спри! — През лицето й премина израз на силна омраза. Без да погледне надолу, тя намери опипом подлакътника на металния стол и седна.

— Бих искала малко водка, ако имаш. — Това не й беше присъщо. Беше я виждал да пие само вино. Той се отправи към минибара твърдо решен да се успокои.

Върна се на масата и постави ръката си близо до нейната.

— Ева, бих направил всичко, за да те задържа до себе си. Всичко. Ти знаеше колко много те обичам. Трябваше да ми помогнеш, да ми покажеш как да разговарям с теб и да те изслушвам.