Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Добре — каза тя. — Но ще трябва да свалиш този пистолет. — Айзис стъпи на мокрия под и понечи да вземе хавлията си сама. Чувстваше се нелепо и много ядосана. Когато се наведе, той я сграбчи в прегръдка с двете си ръце. Пистолетът се оказа насочен в тила й. Той покри устата й със своите устни и я целуна с неуместна нежност. Тя не отвърна на целувката му, а дръпна глава назад и го погледна в очите.

— Няма да го направиш. Това е против всичките ти убеждения. В очите на Господ ще бъдеш престъпник, а според нормите на американското общество, които твърдиш, че обичаш — жалко влечуго.

— Не — отвърна той и с тона си сякаш се надсмиваше над безразсъдното й поведение. — И двамата искаме това. Ти не разбираш себе си, Айзис. Знам го. — Той се наведе и целуна върха на гърдата й, после устните му зашариха нагоре към шията й. Държеше пистолета все така здраво.

— Престани — възпротиви се тя, когато свободната му ръка започна да проучва ханша и бедрото й. — Защо не поговорим? Нали това каза, че искаш? — Тя внезапно потрепери, осъзнала, че сега ще й се наложи или да пищи за помощ или да се опита да го отблъсне със сила.

— Разбира се. Защо не. Ще говорим. Няма закъде да бързаме.

— Тогава ме остави да взема дрехите си. — Без да изчака отговора му, тя вдигна робата си и я облече. След това взе диктофона, измъкна кабела на слушалките и го пусна в джоба си.

— За какво искаш да говорим — поглези я той.

— Ти нахълта тук, за да говориш с мен — отговори тя, — но след като питаш, бих искала да поговорим повече за твоето минало.

— Никога не се отказваш — репликира я Лоз.

Тя започна да се промъква към вратата.

— Хайде, да отидем за обещаното питие.

— Не — рязко я спря той, а после смекчи тона си. — Тук е хубаво. По-романтично е, не мислиш ли?

Тя се обърна.

— Каза, че искаш да ми благодариш. Тъкмо това трябва да правиш, а не да ме заплашваш. Длъжник си ми. Без мен Карим никога нямаше да бъде освободен. А сега… Много странен начин да покажеш признателността си.

Лоз се замисли над думите й.

— Признателен съм ти. Но ти преследваш и своите собствени цели. Искаше да разбереш за Карим, също както и другите.

— Имам основателни причини — отговори тя. — Водим война, а Хан направи някои контакти, които ни интересуват.

— Това ли е начинът да водите своята така наречена война срещу тероризма? С изтезания, като задържате хората без процес или право на защита, като бомбардирате невинни цивилни? Имаш ли представа за хората, които американците са задържали? Никой не е чувал дори имената им.

Тя поклати глава.

— Знаеш какво мисля за изтезанията. Същото е валидно за цялото британско правителство, а и за много други държави на Запад. Каквито и да са недостатъците на начина, по който се води войната срещу Ал Кайда, трябва да е очевидно, че не ние сме започнали тази война.

— Именно вие я започнахте. Не разбираш ли това? — Отново този внезапен изблик на гняв. — Погледни условията в Близкия изток, хората в Палестина. Погледни бедността тук, в Египет. Погледни Африка. Тези хора страдат заради алчността и егоизма на Запада. Никой не може да оспори тази истина.

— Виж — съвсем спокойно отвърна тя, — всички ние разбираме, че Западът трябва да помогне на по-бедните народи, че всички трябва да направим нещо за социалните проблеми, но нека ти напомня, че в арабските страни изтезанията са обичайна практика. Припомни си защо ЦРУ довлече Хан тук — за да бъде овесен за тавана на затворническата килия от едно арабско правителство. Така че не ми пробутвай простотии за малтретиране на заподозрените на Запад. Изтезаването и захвърлянето в тъмница без съд са норма в твоя свят.

— Ти не разбираш! Ти не си виждала как хората ни се мъчат в Босна, в Палестина, навсякъде. Ето за това воюваме.

— Воювате, доктор Лоз? За кого воювате? Ти си гражданин на САЩ и се радваш на всички блага и богатства на Запада — и въпреки това казваш, че воюваш. За кого? Срещу какво?

— Не… Имам предвид арабските народи. За това воюват те. Те се борят за… справедливост.

Тя въздъхна тежко, осъзнала, че той е на ръба на признанието, а след това нямаше връщане назад. Ще трябва да я убие. В момента все още имаше някакви остатъци от изискания манхатънски лекар, преструвка за здрав разум и диалогичност, но те вече се бяха разпадали два пъти през днешния ден и тя бе сигурна, че Лоз няма да напусне стаята, без да получи това, което иска.

— Да поседнем навън — смирено предложи тя.

Той поклати глава.