Генри Портер - Обратен камуфлаж

Херик се изкачи на вишката, понесла компютъра, сателитния телефон и цифровия диктофон, и седна на топлите плочки, за да се концентрира върху записа, който неволно бе направен. Машинката беше работила цели два и половина часа, преди да се самоизключи. В тях влизаха четиридесет и петте минути, през които тя бе гледала как Лоз масажира Хан, след това отрязък, през който Хан бе сам, а тя и Лоз бяха разговаряли навън и накрая — около четиридесет и пет минути, през които двамата бяха сами. Тя превъртя записа, като спираше на случайно избрани места, но не откри нищо интересно, затова го копира на компютъра, закодира го и го изпрати във Вохол крос. Щеше да го прослуша по-късно, в банята.

Тя излезе от осигурения сървър и започна да набира номерата на Долф един по един, но всеки път попадаше на гласова поща. Реши да опита отново два часа по-късно и остави компютъра и сателитната чиния на парапета, който ограждаше вишката. Знаеше, че там те ще са на толкова сигурно място, колкото и в стаята й. Слезе на двора, запали цигара и обмисли стратегията си за следващия ден.

Някъде откъм противоположния край на сградата долетя едва доловима музика — струни от китара, смесени с монотонното соло на мъжки глас. Бе чула откъслеци от същия вокал на няколко пъти предишната нощ. Фойзи й беше казал, че това е плейърът на един от неговите хора — Суфи, пристрастен към музиката на своята секта. Тя продължи да слуша, докато музиката не спря и над острова не се спусна тишина. Звездите над нея бяха наполовина забулени в облаци, които се движеха откъм север — обяснение за все още неотстъпващия задух. Изправи се и направи няколко крачки към стаята си, но после замръзна, като долови звука на мотор в далечината на юг. Наостри уши за звуците на нощта, но не можеше да определи дали шумът идва от небето или от реката. След няколко секунди моторът заглъхна напълно. Остана да се ослушва още пет минути, но след като не чу нищо повече, стигна до извода, че е трябва да е било лодка.

Жегата правеше съня невъзможен. Освен това не можеше да спре да мисли за Лоз и Хан. Хелик взе несесера си, чифт слушалки и диктофона, както и една лампа и се отправи към пристройката, пригодена за баня. Тя бе залепена за ъгъла на главната сграда и бе изградена от големи гранитни блокове, които и в най-голямата жега през деня задържаха помещението доста хладно. В центъра му имаше квадратна вана, направена от порфир, която при други обстоятелства можеше да бъде сбъркана със саркофаг. Тя нагласи лампата, но преди да запуши сифона с предназначения за това парцал, й се наложи да махне насъбралите се във ваната насекоми и гущери и да убие един скорпион, който се измъкваше в светлината по пода.

Водата леко дъхаше на метал, но тя се отпусна в нея с благодарност и откри, че може да се излегне почти в цял ръст. Забеляза малки парченца слюда в гранита, които улавяха светлината, когато водата започна да се изкачва. Изкъпа се, направи си възглавничка от полите на робата и завъртя лампата така, че да може да наблюдава дисплея на диктофона. Превъртя записа напред до маркера за седемдесет и пет минути и отново се заслуша.

През първите петнадесет минути не се чуваше нищо друго освен равното дишане на Хан. После чу Лоз да влиза в стаята. Това трябва да беше след като си изтърва нервите пред нея под дърветата. Изглежда Хан бе доловил настроението му и с мъка го попита какво му е. Не последва отговор, но Лоз се премести по-близо до Хан и зашептя.

— Трябва да се махнем, Карим.

Хан отговори.

— Защо?

— Защото трябва. Това момиче не е толкова глупаво.

Последва тишина. После Хан каза:

— Тръгвай без мен. Всичко при мен ще е наред… Тя знае ли?

— Какво да знае? — Гласът му бе по-рязък от обикновено.

— Че ти беше…

— Не… Но сега си отпочинал, трябва да се махаме.

— Не мога.

— Трябва. Трябва да се махнем оттук. Прекалено е опасно за нас да останем. Ще ни помогнат. Ще се грижат добре за теб. Ще си отпочинеш през нощта и ще си като нов, стари приятелю.

В този момент и двата гласа стихнаха и няколко минути тя слуша неясното мънкане, което беше превъртяла, преди да изпрати записа във Вохол крос. Внезапно й хрумна нещо и тя изключи диктофона и седна във ваната.

— За Бога, аз съм идиот! — каза тя на глас. Отново се излегна назад, но този път главата й не се подпря на скупчения плат на робата, а в две ръце, които я уловиха и се плъзнаха към шията й. Тя вдигна поглед и видя Лоз.

— Не мисля, че си идиот — каза той и леко отпусна хватката си.