Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Имаше някои предположения, че мината е била изстреляна от страна на мюсюлманите с цел да се спечели съчувствието на света.

— Не, не! Аз бях там! Бях само на няколко пресечки от пазара. Сърбите стреляха от хълмовете над града.

— Няма как да разбереш откъде е изстреляна една мина — продължаваше тя. — Минохвъргачката я изстрелва високо във въздуха почти безшумно.

— Слушай! Кой мюсюлманин би сторил това на собствения си народ? Кажи ми! — Трепереше. — Аз бях там. Видях го. Мъже и жени разкъсани на парчета — обезглавени. Навсякъде ръце и крака…

— Съжалявам, но тогава така се говореше. Мисля, че нашите хора в Сараево дори разследваха тази мълва. — Тя нямаше намерение да спори по този проблем, защото бе получила тъкмо информацията, която й бе нужна — Лоз все още е бил в Сараево през 1994. А това означаваше, че всичко, което им бе разказал за последното десетилетие, трябваше да бъде поставено под въпрос.

Тя написа електронно писмо до Вохол, което съдържаше серия сбити молби. Писмото беше адресирано до Текман, но тя бе почти сигурна, че в крайна сметка то ще се озове в Анди Долф. Не беше нужно да обяснява теорията си на Долф — той щеше да я схване от насоката на въпросите й — само се молеше Анди да разполага с необходимите ресурси, за да провери идеята й. Остана на линията за известно време, но тъй като нищо не се получи, прекъсна връзката и затвори телефона. Усети се, че не е изпратила последния запис от разпита на Хан, едва когато откачи проводниците. Беше оставила проклетия диктофон при Хан и Лоз.

Тя се върна в стаята и седна до Хан. Лоз бе възвърнал самообладанието си, но очевидно се тревожеше за Хан, когото се опитваше да нахрани с малки залъци хляб и козе сирене. На леглото имаше недокоснати чинии с нарязани плодове и тахене [14]. Хан въртеше глава наляво-надясно, по детски отбягвайки храната. Твърдеше, че не е гладен и че има болки в гърдите и стомаха. Лоз обясняваше, че това е просто от храносмилането, настояваше, че трябва да се храни, ако иска да закрепне. Продължиха така, докато Лоз най-сетне не остави чинията. Когато той се обърна, за да вземе шишенце с витамини, Херик плъзна ръка по крака на стола към диктофона. Тя погледна надолу и забеляза мигащата светлинка на индикатора за изчерпване на паметта.

— Виж — малко раздразнено каза тя. — Май стига толкова за днес. Обаче утре ще трябва добре да си поговорим. Сега отивам да хапна.

— Благодаря ти за разбирането — тихо каза Лоз, без да я погледне.

Хан кимна за лека нощ.

Намери Фойзи до огнището. И старецът беше с него. В една кошница от палмови листа, закрепена върху огнището, бухваше купчинка хлебни питки.

— Аз ще вечерям с моите хора — каза Фойзи и посочи нейде в тъмното. — На масата има храна за теб. Ще бъда наблизо. — Той нагласи на рамо ремъка на автомата си, взе кутия провизии, сложи питките отгоре й и с леки стъпки се отдалечи в мрака. Старецът го последва, тикайки малка количка с туба вода.

Айзис нагласи една лампа на масата и се сети за уискито, което все така си стоеше скътано на земята зад един камък. Там имаше и малко цигари. Тя се наведе, взе една цигара от пакета и като наклони стола назад, отпусна глава на стената и се загледа в огърлицата от звезди, която блещукаше над върховете на дърветата.

След малко се появи Лоз.

— Може ли да се присъединя към теб? — с подчертана любезност попита той. — Карим заспа.

— Да. Карим не ми изглежда добре.

— Нормално. Има лека чревна реакция на антибиотиците. Не бива да забравяме какво е преживял. Не са само изтезанията. В продължение на месеци не е спал, нито се е хранил като хората. Но ще се възстанови.

— Благодарение на теб.

— Не. — Той седна срещу нея и постави ръцете си на масата. — Всичко това е благодарение на теб, Айзис. Ти го спаси и ние сме ти длъжници.

— Къде ще отидеш, като приключим тук?

— Мислех си за това — отговори той, като оглеждаше храната на масата. — Имам малко пари и някои връзки в Швейцария. Сигурно ще заведа Карим там, а после… Е, за после ще видим.

Наистина ли смяташе, че ще го оставят да се измъкне просто така?

— Мислех, че ще се изкушиш от мисълта да изчезнете в Южна Америка за година-две — каза тя.

— Не, пък и съм сигурен, че няма да е подходящо за Хан. — Той замълча. — Ами ти?

Тя се отблъсна от стената и стъпка угарката на земята.

— Аз ще се върна на работа в Лондон.

Той леко разтри врата си и вдигна очи към небето.

— Знаеш ли, по някакъв странен начин времето, прекарано тук, ми се отрази добре. Може да променя живота си.