Генри Портер - Обратен камуфлаж

Задухът ги гнетеше и при всяко премигване очите на Хан оставаха затворени за няколко секунди. Тя стана и излезе от стаята, а Лоз се върна вътре с леко пресилено изражение на загриженост.

Херик се върна при Хан в четири часа, седна и постави диктофона в обичайното му положение. Лоз го беше изправил в седнало положение и с палци и показалци притискаше краката му точно над глезените. Другите му пръсти бяха разперени настрани така, че да не докосват наранената плът под глезените. После повдигна краката, сякаш за да сравни тежестта им и внимателно ги подръпна. Придвижи се към коленете и бедрата с леки галещи движения, дръпна чаршафа нагоре и покри слабините на Хан с парче плат.

Тя понечи да излезе.

— Остани, вече го прегледах там.

Ръцете на Лоз се прехвърлиха на таза и сякаш отново претегляха тялото на Хан. Плъзна длани встрани и ги подпъхна под гърба му. Наместваше пръстите си на точното място, обърнал глава към ъгъла на стаята. Херик остана поразена от концентрацията, изписана на лицето му.

— Разбираш ли — обади се Лоз след малко, — като са го провесвали от тавана, са разпънали тялото му така, че всичко е разместено. Освен пораженията по мускулите и сухожилията, това е причинило и най-различни скелетни травми. Тяхното лечение ще е по-продължително.

— Досега лекувал ли си подобни наранявания?

— Да, един младеж — нюйоркски таксиджия от Камерун. Бяха го измъчвали много зле три години преди да дойде при мен. Нараняванията му бяха скрити, но се проявяваха в моменти на стрес. Човекът беше объркан, защото пристъпите наглед нямаха никаква връзка с методите на изтезаване. — Той замълча. — Какво да ти кажа, тялото не забравя.

През следващия половин час имаше периоди на бездействие, през които деликатните ръце на Лоз просто се оставяха да лежат върху гърдите на Хан, под врата и под тила му. В други моменти те оживяваха, лекичко докосваха и притискаха кожата, потупвайки я веднъж-дваж с въртеливи движения на кокалчетата. Той се движеше около тялото му с прецизност и лекота, които почти я хипнотизираха. Когато приключи, беше очевидно, че Хан едва държи очите си отворени.

Лоз поклати глава с извинение.

— Всичко е наред — каза тя. — И без това искам да говоря с теб. Да отидем под дърветата.

Тя излязоха навън под лъчите на един фантастичен залез.

— Беше ми интересно да чуя историите за Босна — разговорчиво подхвана тя. — Бях забравила колко брутално беше всичко.

— Хората забравят — отвърна Лоз.

— Разбира се, и двете страни извършиха ужасяващи неща. Хората забравят и това. — Вече стъпи на по-сигурна почва.

— Не, само едната страна.

— Имаше и военнопрестъпници мюсюлмани.

— Ние бяхме защитниците на Сараево — отговори той и поклати глава. — Всеки ден под огъня на снайперистите и артилерията загиваха хора.

— Дори да е така, босненците също извършваха зверства. Ами наказателните набези над позициите на сърбите? Мъченията и кланетата?

Той продължи да клати глава.

— Грешиш.

— Вярно е — настоя тя. — Трибуналът за военнопрестъпниците разполага с имената.

— Да, но мюсюлманите, които се явиха пред трибунала, бяха жертви — жени от лагерите за секс-робини; мъже, чийто приятели и семейства бяха избити пред очите им.

— Но се е случило — отговори тя. — Трябва никога да не забравяме, че мюсюлманите са способни да извършват престъпления също както християните.

— Не и тогава. — Той се обърна към нея, на лицето му се надигаше израз на тревога. — Ами бомбата на пазара? Какво Ще кажеш за това? Какво ще кажеш за тези хора?

— Съжалявам — отвърна тя — Не си спомням…

— Тези неща са в новините за няколко дни и после се забравят, но за някой бил там… Една мина, прицелена в централния пазар посред пладне. Седемдесет убити. Касапницата…

— Да, разбира се, сетих се. Искаш да кажеш, че си видял това?

— Това казвам. — Вените по врата и челото му се бяха подули.

— Трябва да е било ужасно. — Тя беше запозната с точните подробности за клането. Мината, стоварила се върху пластмасов навес на сергия на централния пазар, току над главите на стотици купувачи, беше убила шестдесет и девет човека и ранила други двеста. По-важна за нея беше датата — 5 февруари 1994, събота — най-малко два месеца след раняването на Сами Лоз при друга артилерийска атака и извеждането му от Босна към Германия, а впоследствие и Лондон. Как беше възможно да направи толкова елементарна грешка?

Тя кимна сякаш сега си припомняше всичко.