Генри Портер - Обратен камуфлаж

Върнаха се до къщичката и Фойзи им съобщи, че камионът вече чака на източния бряг. Харланд взе багажа си и двамата с Херик слязоха до брега на реката. Харланд й залепи непохватна целувка, която пропусна бузата и попадна върху плата на качулката й.

— Фойзи, да се грижиш за нея — подвикна Харланд.

— Какво се канеше да кажеш преди малко? — попита тя.

— Това, че Текман те е оставил на този остров без обичайното многобройно подкрепление от пухтящи, червендалести офицери от службата с определена цел.

— Благодаря ти! Вече се бях досетила.

Той измъкна един Валтер Р38 заедно с шест пълнителя от джелаба си и й ги подаде.

— Нямам почти никаква представа как да стрелям с това — каза тя.

— Въпреки това го вземи. Ще трябва да се отърва от него, преди да напусна страната.

— Добре. — Тя взе оръжието и го пусна в джоба на робата си.

— Имаш номера на мобилния ми телефон. Валиден е навсякъде. Обади ми се.

— За вечеря? — вкиснато отвърна тя.

Той раздразнено поклати глава, закрепи чантата си на носа на тясната лодка и с мъка се изкатери в нея, като не пропусна да си удари пищяла в стойката за веслото и да изругае. Херик се засмя и се закатери нагоре по склона на брега. Не се обърна, за да погледне още веднъж лодката, която се плъзна в сумрака надолу по течението.

Тази нощ сънят й бе дълбок. Събуди се в шест на следващата сутрин. Закуси с хляб и кафе и се отправи към стаята на Хан, като си взе диктофона и бележника, в който си бе нахвърляла ред въпроси. Хан седеше в леглото си, опрян в стената и се усмихваше колебливо сякаш в сън, от който всеки момент ще се събуди. Лоз шеташе в утринната светлина на една плетена масичка до него и подготвяше лекарствата, като току хвърляше изпълнени със загриженост погледи към приятеля си. Фойзи стоеше до вратата. Кимна й, когато тя влезе.

— Искам да ви поздравя за тези припаси — каза й Лоз. — Имам всичко необходимо, въпреки че може би ще ми трябват едно-две допълнителни лекарства, а и антибактериалният мехлем е на привършване. Някакви шансове за нова доставка?

— Може би ще можем да си набавим някои неща от Луксор — любезно отвърна тя и седна от другата страна на леглото. — Изглеждаш много по-добре, Карим. Май си понапълнял.

— Надявам се — отговори той.

— Тъкмо си разказвахме спомени от Лондон — каза Лоз. — Опитвахме се да си припомним името на един ресторант, в който обичахме да ходим и където имаше една много хубавка келнерка. Карим си падаше по нея. Беше полякиня. Храната и обслужването бяха отвратителни, но Карим настояваше да се храним там само заради нея. Как се казваше?

Хан поклати глава. Не можеше да си спомни.

— Катя! — тържествуващо каза Лоз. — Точно така. Истинска красавица. Днес вероятно е към двеста кила, с пет деца и пристрастена към водката. — Замълча. — Ресторантът беше на Камдън хай стрийт. Играехме билярд наблизо, а после отивахме да си поръчаме тъкмо преди кухнята да затвори. Разбираш ли, на Карим му се искаше да я изпрати в края на вечерта, но след като бяхме профукали толкова много време, разбрахме, че тя си има вземане-даване със собственика.

Карим се смееше, заразен от ентусиазма на приятеля си.

— Всъщност аз също искам да си поговорим за миналото ~ каза Айзис.

— Ако Карим се чувства достатъчно силен — отвърна Лоз.

— Сигурна съм, че почивката снощи му се е отразила добре. На път за Босна пътувахте заедно, така ли е? В камион?

И двамата кимнаха.

— На коя дата беше това?

— Февруари 1993, струва ми се — отговори Лоз.

— Сръбските войски ли ви попречиха да стигнете до Сараево?

— Всъщност бяха хърватите — отвърна Лоз.

— Бих предпочела Хан да отговаря — каза тя, като включи диктофона и го опря о крака на стола.

— Да, хърватите бяха — потвърди Хан.

— Значи влязохте в Сараево с коли на ООН. — Тя погледна диктофона, за да се убеди, че сигналната светлинка за запис пулсира в ритъм с гласа й.

— Не, качихме се в един самолет. Взехме със себе си лекарства. Колкото можехме да пренесем.

— Със свои състуденти от медицинския факултет ли пътувахте?

— Не.

— Значи тази експедиция е била ваша идея?

— Да, съчувствахме на братята си мюсюлмани. Измислихме го заедно. Аз осигурих финансирането и взехме със себе си още двама души, единият от които говореше езика. Но те и двамата се върнаха с камиона.

— Така, стигнахте в Сараево и доставихте припасите. После?

— И двамата работихме в болници. Имаше много ранени от снайперистите и от ежедневните бомбардировки. Хиляди хора загинаха в обсадата.