Генри Портер - Обратен камуфлаж

Тя си помисли, че той премълчава нещо. Или беше това, или имаше още нещо друго, което той не разбираше.

— Значи ще се опиташ да се срещнеш с нея?

— Да, тръгвам направо оттук. И без това имам работа в Дамаск.

— Трябва ли да тръгваш сега?

— Да.

— Защо?

— Защото имам работа за вършене, по дяволите!

В ранния следобед живачният стълб на емайлирания термометър в стаята й показваше 38 градуса. Нищо не помръдваше. Листата на дърветата висяха неподвижно, а птиците и насекомите отдавна не издаваха нито звук. В търсене на някакво раздвижване Херик се изкачи в една покрита вишка и се вгледа отвъд ивиците избуяла зеленина от двете страни на реката — към суровите планини на запад и изток. Харланд я забеляза и й извика, че Хан е буден. Тя се спусна бързешком по тясното стълбище и го последва в стаята на Хан.

— Как си? — попита тя, като се приближи до леглото.

— Справя се много добре — отвърна Лоз.

— Чудесно. — Тя се усмихна на Лоз.

— Тъкмо му казвах, че е изгубил поне четиридесет килограма от последния път, когато го видях — продължи Лоз. — Не мога да повярвам, че все още е жив. — В погледа му несъмнено имаше любов, но също и безпокойство.

— Обясни ли му, че трябва да му зададем някои въпроси? — попита тя.

— Прекалено рано е. Не смятам, че има сила за това.

Тя клекна така, че очите й да са на едно ниво с тези на Хан.

— Знаем, че си изтърпял ужасни мъки — меко каза тя, — но се чудех дали няма да се съгласиш да си поговорим мъничко?

Той погледна Лоз.

— Нямам нищо против — отговори Хан. Перфектният английски, който бе чула в Албания отново я изненада. — Ще се опитам да ви помогна.

Тя остави бележника и диктофона и докосна ръката му.

— Наистина съжалявам за това, Карим. Щом се почувстваш твърде уморен, кажи.

— Няма проблем — отвърна той. — Но има някой неща, които… в момента са ми в мъгла.

— Дадох му много силни болкоуспокояващи — вметна Лоз.

— Може ли да те попитам за Поета?

— Аз вече ви разказах за него — отново се намеси Лоз.

— Знам, но ни трябва повече информация за него. — Тя се обърна към Хан. — Поета. Кой е той?

— Поета беше един мъж в Босна. Просто така му викахме.

— Как беше истинското му име?

Хан безпомощно поклати глава.

— Знаеш, че човек, който е наричал себе си Поета, е посетил доктор Лоз в Ню Йорк и му е искал пари, нали? Той е споменал твоето име и след като доктор Лоз му е дал парите, е получил от него твоя снимка. Господин Харланд я носи. — Харланд бръкна в джоба на ризата си и й подаде снимката. — Това ти ли си?

— Да, аз съм…, но мислех, че… — Той несигурно погледна към Лоз.

— Какво?

— Не знам… объркан съм.

Тя чакаше.

— Кой направи снимката?

— Един човек в Афганистан. Не знам как се казва.

— Ти ли му даде снимката? Как фотографията е попаднала в ръцете на човека, който се нарича Поета?

Той поклати глава.

— Не си спомням… Съжалявам.

— Няма проблем. Ще се върнем на този въпрос, когато можеш да си събереш мислите. — Тя замълча и погледна към диктофона на пода. — Знаеш защо ти задаваме тези въпроси, нали? Смятаме, че някой от мъжете, които познаваш от Босна, сега е лидер на терористична организация.

Той бавно премигна и кимна едва.

— В тази връзка има ли други хора, които да си спомняш от Босна или от Афганистан и които да са изразявали убеждения, близки до тези на Ал Кайда или други терористични групировки?

— В Афганистан имаше много такива, но аз се държах настрана от тях. Нападенията над Запада не ме интересуваха.

Лоз се съгласи с кимване.

— Сигурно е било трудно да не се поддадеш на влиянието на общия дух. Ти си мюсюлманин, а повечето идващи от Афганистан са върли противници на западните възгледи и начин на живот.

— Аз вярвам в учението на Пророка. Отправях молитви към него, докато бях в затвора… Молех се на Аллах… през последните дни се молех… и бях спасен…, ала понякога ме измъчваха и съмнения. В Афганистан имаше прекалено много жестокост. Много насилие. Но никога не съм мразил Запада. — Изговори всичко това много бавно, едва-едва. Внезапно очите му се затвориха и бръчки набраздиха челото му. По бузите му се затъркаляха сълзи.

Лоз положи ръка на рамото му. Ала нещо в жеста му наведе Херик на мисълта, че той е доволен от ситуацията.

— Ще ми опишеш ли Поета? — попита тя, когато Хан се възстанови.

— Беше висок около метър и седемдесет… с дребен кокал… Имаше тъмна оредяваща на темето коса. Бузите му бяха хлътнали, заради което изглеждаше по-възрастен, но това бе, защото храната в Сараево не достигаше. Издържаше с дни без да хапне нищо. По-късно не можах да го позная…