Генри Портер - Обратен камуфлаж

— По-късно? Това е било в Афганистан — бързо каза Херик. — Поета те е помолил да се присъединиш към него в Афганистан през деветдесет и седма. И ти си го видял там. Така ли е?

Хан кимна.

— Но той си тръгна.

— Да. Знаем, че е бил в Ню Йорк, където е получил пари от приятеля ти. А това би било възможно единствено, ако ти си му дал адреса на доктор Лоз и твоя снимка, която да използва като bona fides [13].

Той кимна.

— Знаеше ли, че той ще използва снимката ти по този начин?

— Не си спомням.

— Трябва да си спомняш. Това е същото като пощенските картички, които си изпращал напоследък — доказателство, че още си жив.

Хан сбърчи чело. Погледът му бързо се измести от нея към Лоз.

— Всичко е наред, Карим — кимна му Лоз.

Тя изчака, докато я погледне отново.

— Бих искала да чуеш някои имена. Това са имена на хора, на които може да си попадал в Афганистан.

Тя започна да изброява имена от списък със заподозрени. Някои от тях си спомняше от РАПТОР, други — от горещите списъци на ФБР. Надяваше се да звучи достоверно и й се стори, че забелязва известен интерес в очите на Лоз. Хан сякаш се поколеба при едно-две от имената, но не бе в състояние да потвърди със сигурност дали се е срещал с някой от мъжете. Толкова големи пропуски в паметта биха били неприемливи при един нормален разпит, но тя отмина очевидното и го накара да изброи ключовите фигури, с който се е срещал и да ги опише. Той изброи редица имена, някои от които не си спомняше точно. След това тя отново се върна на Поета и го попита къде са се срещали за последен път.

— На юг, през първите три години. Бил съм при него няколко пъти. Беше заедно с хората от Талибан. Същите, които ни даваха налудничави заповеди. Поиска от мен да пренеса борбата на Запад, но аз казах не. След втория ми отказ загуби търпение.

— Значи се е опитал да те завербува за терорист?

Той кимна.

— Сигурно те е смятал за идеален кандидат, като се има предвид опита ти от Лондон. — Тя се запита дали не се плъзга твърде близо до истинската си цел и без да му даде време за отговор добави — Значи, след като му отказа, му помогна по друг начин — като му даде снимката и адреса на доктор Лоз?

— Да… Мислех си…

— Мислел си, че трябва да компенсираш с нещо отказа си?

— Да.

Отдели известно време на въпроси около пътуването му от Афганистан на Запад.

— Има нещо, което не разбирам — каза тя. — Защо не се върна преди нападенията през 2001? Каза, че си бил разочарован от талибаните и че си станал свидетел на твърде много кръвопролития. Амбицията да се завърнеш към медицината би трябвало да те е обзела преди това. Защо не предприе нищо? А и тези пощенски картички? Едва ли да намериш телефон и да звъннеш на доктор Лоз е било невъзможно за теб, поне не и през цялото време. — Тя беше убедена, че упражнява натиска умело, тъкмо с необходимата сила, но внезапно Хан се заоглежда из стаята с безсмислен и нефокусиран поглед.

— Достатъчно — намеси се Лоз. — Мисля, че го объркваш. Трябва да си даваме сметка за това, какво е преживял.

— Да, вероятно си прав. Ще си починем и ще продължим по-късно. — Тя изключи диктофона и напусна стаята. Харланд я последва навън, а Фойзи припомни за безплътното си до този момент присъствие, като се зае да подрежда столовете до стената и дръпна една брезентова щора върху прозореца, внезапно облян от слънчева светлина.

— Имаш ли представа какво правиш? — попита Харланд, когато стигнаха сянката на едно дърво на около петдесет метра от къщата.

— Да, така мисля… надявам се.

— Изглежда не напредваш особено много.

— Не съм и очаквала — отвърна тя.

Той забърса с опакото на ръката си струйка пот от бузата си.

— Тогава какво правим тук, по дяволите?

— Като се има предвид, че се каниш да се ометеш оттук, не смятам за нужно да ти отговарям. Тази операция е моя и смятам да я водя по най-добрия начин, който ми идва наум. — Тя замълча. — Кога тръгваш?

— Чакам знак от Фойзи, но вероятно довечера. Бих искал да помогна. Наистина.

— Можеш да ми помогнеш, като подготвиш сателитния телефон. Трябва да изпратя записа, който направих току-що, както и едно електронно писмо.

Тя отиде на масата, където бяха седели предната вечер, и натрака писмото на лаптопа си.

В пет часа слънцето започна бързо да се спуска над западната пустиня и температурата стана малко по-поносима. Монотонните крякания на жабите внезапно гръмнаха над речните брегове. Херик излезе от стаята си в двора и се натъкна на облечения в джелаба Харланд, който събираше нещата си.