Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Да бе, забита на някакъв шибан остров насред Нил с известен афганистански ветеран и с някакъв си, който има директни връзки с Хизбула. Да не споменавам за дреболии като интереса на египетското правителство и американците да открият Хан и да арестуват хората, които са го освободили. Като добавим и бойците на ислямския джихад, които се спотайват из планините, цялата работа заприличва на най-обикновен пикник. Естествено, че не можеш да ме оставиш тук, по дяволите! Имам нужда от теб. Кажи ми истинската причина, за да си тръгнеш. Не е заради работата ти.

Харланд поклати глава.

— Виж, ти знаеше, че съм сключил сделка с Шефа. В замяна на помощта ми да измъкнем Сами Лоз от Албания и да го докараме тук, шефът ми обеща да издири един мой приятел. Сега ми предаде информацията. Това е нещо, което трябва да свърша.

— Е, кое от двете? Този приятел или работата?

— И двете.

Тя въздъхна тежко и глътна остатъка от уискито си.

— Имам нужда от сън. Повече не мога да мисля за това.

Те станаха и отидоха в стаята на Хан. Лоз седеше на трикрако столче и го гледаше как спи. Той вдигна очи.

— Благодаря ви, че спасихте приятеля ми — каза той. — Наистина спасихте живота му.

— Не го направихме, за да ти услужим — отвърна му Херик.

— Знам — каза той, — но поехте голям риск. Признателен съм и на двама ви. Същото ще ви каже и Карим, когато е в състояние да говори.

— Което ще е утре. Трябва да говорим с него веднага щом се събуди утре сутрин.

— Твърде е рано — равно изрече Лоз.

— Твърде лошо — отвърна тя.

— Може би имаш нужда от почивка, Айзис. Изглеждаш уморена.

— Не ми казвай от какво имам нужда. Просто се погрижи той да е готов да говори с нас утре сутрин.

Лоз беше стъписан. Дори и Харланд остана изненадан от внезапно лумналия й гняв.

Айзис се събуди след шест часа и в продължение на няколко минути остана втренчена към отворената врата, изумена от наситенозелената избуяла растителност, която я обграждаше. Тишината, с изключение на едно-две птичи изчуруликвания, беше поразително дълбока и тя осъзна, че едва сега шумовете на Кайро са престанали да звънтят в ушите й. Спусна крака от леглото и се загледа в обраслия в тръстика бряг между дърветата.

Няколко минути по-късно Харланд подвикна откъм двора, че й носи кафе. Тя придърпа отгоре си синьото парче плат, което й бе послужило вместо одеяло през нощта и го прикани да влезе.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той, като подаде глава през рамката на вратата. Подаде й чаша гъсто черно кафе и вдигна пред очите й тъмносиня роба с качулка. — Според Фойзи ще е по-добре, ако носиш това, докато си тук. Казва, че така по-малко ще се набиваш на очи за преминаващите по реката лодки. Намериха една такава дреха и за мен, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Няма проблем. Остави я тук.

Той пусна робата на леглото.

— Какво става с Хан?

— Още спи.

— Нещо ми хрумна през нощта — каза тя. — Все още не мога да напипам същността, но имам чувството, че търсим не където трябва.

— Може би. — Харланд присви проницателните си очи. — Кажи ми, когато го измислиш. Връщам се при тях. Един от нас трябва да е там, когато той се събуди. Защо не вземеш нещо за хапване от Фойзи и да ме смениш след около час?

Тя навлече робата, обу си маратонките и тръгна около сградата, докато не попадна на застаналия до една глинена пещ Фойзи. С него имаше и някакъв старец с малка шапчица на темето и в мръсна дреха, който, като я видя, избута една питка безквасен хляб от огъня. Фойзи охлади питката, като я потупваше от ръка на ръка и я метна към нея. Той се отдалечи малко встрани и се загледа нагоре към дима от пещта, който се виеше сред върховете на дърветата.

— Трябва да се поогледаш наоколо — рече той. — Какво местенце само. Късче от рая.

— Ходиш по-добре — отвърна му тя. — Вече не куцаш.

— О, да. Докторът ме погледна снощи и натисна няколко копчета — каза Фойзи. — Знае как да пипа.

Тя кимна.

— Голям камион скочил върху малка кола. Това ми хареса. Наистина ли пострада при катастрофа?

— Да, много отдавна. В Англия, Манчестър. Работих там осемнадесет месеца. Четири от тях изкарах в болница със счупена бедрена кост.

— Какво прави там?

— Това-онова — отвърна Фойзи.

Тя се засмя на увъртането.

— Добре, имам един въпрос — внезапно смени темата той с напористия тон на жаден за знания студент. — Как се научи да четеш по устните?

Тя му разказа как беше заболяла от менингит като дете, за глухотата, която последва болестта и за операцията няколко години по-късно.