Генри Портер - Обратен камуфлаж

Той невярващо навъси чело.

— И не искаш нищо друго от живота си?

— Правиш произволното предположение, че нямам нищо друго в живота си.

— Липсва ти нещо — отговори й той. — Вероятно любов.

— О, я стига. Нека ти кажа, че съм щастлива и напълно удовлетворена от това, което правя.

— Не, не смятам така.

— Защо?

— Тялото ти. Напрежението в раменете ти, стойката ти, начина, по който се движиш, изражението в очите ти, устните. Има стотици белези. Ти си много привлекателна жена, ала нито си щастлива, нито задоволена.

— Предполагам, че пробваш това с всички момичета в Ню Йорк — тя го погледна напрегнато.

— Говоря сериозно — отвърна Лоз. — Трябва да полагаш повече грижи за себе си, може би да посетиш остеопат, когато се прибереш в Лондон.

— Нищо ми няма.

— С изключение на кръста ти, който те боли при ставане сутрин; и раменете, които се повдигат денем и ти причиняват главоболия; и може би мъките нощем, когато се мъчиш да наместиш главата си удобно на възглавницата. — Той се отпусна на стола, леко усмихнат. — Определено имаш нужда от помощ.

Тя взе един морков и го наряза на ивици по дължина.

— Бих предположил, че в даден момент от живота си си имала сериозно заболяване. Тази болест изглежда е оставила следи в тялото ти. Кога боледува?

— Какво е това, флирт по медицински?

Той поклати глава.

— Не, обучен съм да наблюдавам хората много внимателно. Това е всичко. Очите на художника не престават да забелязват формите и цветовете, щом той напусне ателието си. Същото е и с мен. Забелязах всички тези неща на мига щом те видях в Албания.

Известно време поседяха умълчани, след това тя си взе плодове от кошницата и стана от пейката.

— Сега имам работа. Ще се видим сутринта.

Хан се вгледа в лицето на Лоз, който бе приготвил разтвор от стритите хапчета и се бе върнал при постелята му. Радваше се, че Сами е открил средство, с което да облекчи все по-силната болка в гърдите му и пулсирането в ходилата.

— Няма човек, който да е имал приятел като теб — каза Хан. — Не те заслужавам. Не мога да повярвам на щастливата си съдба.

— Не се преуморявай, стари приятелю.

— Какво ми е, Сами? Кажи ми. Какво? Защо не мога да държа очите си отворени?

— Защото си преживял години в несгоди и лишения. Имаш нужда от почивка. Сега ще ти бия инжекция, а утре ще се чувстваш много по-добре.

— Но ти искаше да си тръгнеш тази вечер.

— Няма проблем. Можем да изчакаме. Най-важното сега е да се почувстваш по-добре. След това ще обсъждаме плановете си.

Докато Лоз натриваше ръката му със спирт и я пляскаше, за да може вената да изпъкне, съзнанието на Хан се завърна към ската в Македония и чудото, което беше преживял онази сутрин, докато бе наблюдавал как слънцето прехвърля хълма и се процежда през дърветата. Можеше да усети умиращата жарава на огъня, смесена с богатия, влажен дъх на утрото, да вкуси ментовия чай, който му бе приготвил младият кюрд. Споменът за тези мигове бе помрачен от последвалия след по-малко от половин час ужас, но изведнъж разбра, че чувството за завършеност, което го бе изпълвало, докато вървеше надолу по пътеката, бе нещо важно. Трябваше да помни това.

— Там имаше някаква птица — внезапно каза той.

— Птица? — Лоз плъзна иглата във вената на Хан. — Каква птица?

— Най-малкото птиче, което съм виждал. Беше топчесто, а опашката му стърчеше нагоре. Беше направило гнездото си точно на мястото, където лагерувахме. Огънят беше под лозата, на която гнездеше… Стоя там през цялата нощ и на сутринта все още беше там, за да нахрани малките си.

Лоз му се усмихва.

— Тази птичка ти хареса, нали, Карим?

Той кимна.

— Да, изглеждаше толкова храбра и решена на всичко.

— Като теб.

— Не, като теб, Сами. Ти никога не се предаваш.

Лоз седна на столчето.

— Сега поспи, стари ми друже. Трябва да сме силни на сутринта.

Хан кимна. Имаше толкова много неща, които искаше да каже. Отвори уста, но усети очите му да се затварят и не можа да си спомни думите, които търсеше.

Сами, който сякаш четеше мислите му, ги каза вместо него.

— Никога преди не е имало любов, толкова истинска като тази. Никога. Нито между мъж и жена, нито между двама мъже. — Той взе ръката на Хан и я стисна, а след това се наведе и целуна приятеля си по челото.

Хан се усмихна и отвори очи. Безпокойство прорязваше гладката повърхност на челото на Сами с една-единствена черта, а по лицето му се стичаха сълзи.

— Благодаря ти — каза Хан и затвори очи пред множеството образи, които бързо преминаваха пред тях: майка му, разтворила прегръдка за него на сенчеста тераса, планините на Изтока и танцуващите живи очи на бойците. Неговите бойци. Мъже, с които бяха рамо до рамо в битки и несгоди. Неговите мъже.