Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Може да ти се наложи — остро го сряза тя. — ФБР те издирват в Ню Йорк и очакват от теб обяснения за парите, които си изпратил в Ливан.

— Не мисля — простичко отвърна той.

— Ще продължиш ли да практикуваш?

— Кой знае какво ще се случи. Преди една седмица ти имаше ли представа, че ще бъдеш с нас на някакъв остров насред Нил? — Той замълча в очакване на отговор. — Преди няколко седмици четох във вестника за някакъв човек, който си карал по пътя близо до дома си в Кънектикът. Ходил да пазарува, времето било хубаво, нямало движение по пътя. Като стигнал отбивката за дома си, някакво дърво, което си стояло там в продължение на стотици години, не щеш ли паднало върху колата му и тя се запалила. Семейството и съседите му не могли да го спасят, гледали го как умира в пламъците. Вестникът цитираше недоумението на неговите близки. Как може такъв добър човек, обичан и обичащ, да си отиде в разцвета на силите? Защо? Кой стои зад това?

— Вярваш ли в Бог, доктор Лоз?

— Да, естествено.

— Как си обясняваш поуката от това да стовариш едно дърво върху невинен човек?

— Не мога да си я обясня. Не ми е отредено.

— Но нали трябва да я впишеш във вселената на собствените си вярвания?

Той поклати глава.

— Не ми е нужно. А ти, Айзис, вярваща ли си?

— Може би, но не вярвам в Божията намеса в делата человечески.

— Защо?

— Сравни сложността и мащаба на вселената — тя погледна към небето, — с хаоса и болката на човешкия живот. Никой не управлява този живот вместо нас и трябва да поемем отговорността си. Когато направим това, нещата ще се подобрят.

— Говориш като атеист.

— Не, като рационалист.

— Не може да не вярваш в съдбата, във Фортуна.

Тя си взе малко хляб.

— Думи, с които обясняваме шанса, късмета, случайността и съвпадението. Не вярвам в предопределеността на живота. Не.

Той също започна да се храни, като се усмихваше сякаш разполага със знание свише.

— С твоето име, Айзис [15], можеше да предположиш, че в крайна сметка ще се озовеш тук. Това е съдба.

— Всъщност не съм кръстена на египетската богиня — отвърна тя. — Името ми идва от началото и края на двете имена на майка ми — Айсобел Алазис.

— Две красиви имена правят едно красиво име, сякаш изречено от дете.

— Именно — каза Херик.

— Ама сериозно, ето те тук на брега на Нил. Знаеше ли, че най-големият храм на Изида се намира на Нил, някъде на юг от Луксор, и че я свързват с реката и царевичната реколта?

— Да, знаех това — равно отвърна тя. — Откъде знаеш толкова много по въпроса?

— Смятам Изида за най-обаятелна от всички древни божества, най-малкото защото е използвала божествените си сили, за да цери болните. Тя е възкресила съпруга си Озирис за живот и е излекувала сина си Хор. Също така тя обладава противоречиви страсти: от една страна, е безмилостна и коварна, а от друга — вярна и предана съпруга, която отива до края на света, за да намери мъртвото тяло на мъжа си. Тя е като всички интересни хора — парадокс. В нейния случай — смъртоносна и любяща. — Той си отчупи залък хляб и си отопи тахене.

— Ако съществува парадокс, доктор Лоз, той е по-близък до теб. Имам предвид, че сега си тук и лекуваш приятеля си, но в други измерения на своя живот ти си, или си бил, боец и опекун на терористична организация. Така че може би поуката е, че никога не трябва да съдим за някого само от пръв поглед, а да изчакаме, докато не добием представа за цялостния му облик, и тогава да решаваме кой е доминантният признак. — Тя замълча. — Едно питие?

— Не пия — отговори той.

— Е, аз ще ударя едно.

Лоз сбърчи нос.

— Когато бях ученичка — продължи тя, — четох нещо за Изида, по-точно за връзката й с Ра, бога на Слънцето. Знаеш ли за Ра, Сами?

Той поклати глава.

— Могъществото на Ра зависело от неговото тайно име — име известно само нему. Разбираш ли, древните египтяни смятали, че ако някой научи тайното ти име, той придобива власт над теб. Изида направила кобра от плюнката на Ра, която паднала на земята по време на пътешествието му в небесата. Кобрата ухапала Ра и вкарала отровата си. Изида се съгласила да облекчи болката на Ра, едва когато той й казал тайното си име.

— Изтезавала го е, с други думи. Казах ти, че е била безмилостна.

Тя се засмя.

— Много е просто. Аз вярвам в свободите, които имаме на Запад, и съм щастлива да работя срещу онези, които искат да ги разрушат. — Тя спря, за да сръбне от уискито, което междувременно бе разредила с малко минерална вода. — Освен това ме бива — завърши тя и остави чашата. — Много ме бива.