Генри Портер - Обратен камуфлаж

Стигнаха пазара Хан Хал или, където трафикът не бе така отзивчив на полицейската сирена и на места спираха за по няколко минути. Херик използваше вентилатора, закрепен на таблото на „Фиат“-а да поохлади лице и безцелно зяпаше лабиринта от проходи между сергиите на пазара. Изминаха още десет минути. В този момент движението сякаш внезапно се отпуши и камионът се отдалечи с 40 мили в час. Фойзи маневрираше изкусно, за да запази дистанцията, но бе принуден да спре на един светофар, където, както знаеха, бе разположен първият наблюдателен пост. Те чуха неговия сбит коментар по радиостанцията, след което се стрелнаха в преследване на камионетката. За тяхна радост ескортът следваше предвидения маршрут. Камионетката зави наляво по шосе, наречено Салах Салем, а след това надясно, в гробището.

— Три минути до приземяването — извика Херик. — Повтарям, три минути!

Харланд почти не беше помръдвал в жегата, но щом чу гласа на Херик, скочи и вдигна бинокъла по посока на гробищния път. От отличната си наблюдателна позиция, отдалечена на около 150 метра, той беше видял синьо-бялото „Пежо“ да спира преди около десетина минути и Мънро да напуска колата със Селви. Въпреки репутацията на Мънро, Харланд бе изключително резервиран по отношение на участието в операцията на мъж прехвърлил осемдесетте. Сега обаче го наблюдаваше как се движи — без ни най-малко да му личат годините или изтощението от изнурителната жега. Носеше леко лятно сако и широкопола сламена шапка. Селви бе облечена с дълга пола на цветя и шапка, завързана с шал под брадичката й. Изглеждаха като двойка, която се кани да посети Изложението на цветя в Челси или градинско парти.

Харланд видя Мънро да наглася статив в сянката на един от паметниците, издигнати край пътя. Малко след това той вече седеше на сгъваемо рибарско столче и скицираше пейзажа, който Харланд бе зяпал през последните няколко часа — некропола от прегорял пясъчник, а зад него Кайро и равното пълноводие на Нил сред пепелява синя мараня. Беше жалко, че никога няма да завърши картината.

Мястото беше идеално за засада почти във всяко едно отношение. Движението наистина беше съвсем рехаво. През последните пет минути бяха минали едва четири коли. Стените и от двете страни на пътя бяха не по-ниски от десет метра, така че никой нямаше да може да види какво се случва щом прихванат полицейския конвой. И почти нямаше опасност от заблудени куршуми. И от двете страни на пътя имаше много отклонения към гробището, както и безброй случайни друмища, които кръстосваха района надлъж и нашир. Именно тук, на две различни позиции бяха разположени автомобилите, които ударният взвод щеше да използва за бягството си.

За момент вниманието на Харланд бе привлечено от три или четири черни хвърчила, които описваха кръгове високо в небето над гробището. Той мигновено се концентрира върху терена пред себе си и премести бинокъла надолу по склона върху група босоноги дечурлига, които играеха на една равна площадка на около 200 метра от Мънро. Надяваше се, че няма да усетят присъствието на стареца. Ситуацията щеше да се усложни много, ако хлапетата го забележат и хукнат към него да просят бакшиш. Той огледа далечния край на гробището, който беше откъм страната на пътя като поспираше, за да изучи внимателно фигурите, които се движеха между паметниците. Един-двама души спяха в сянката на някои от по-натруфените гробници. Не беше сигурен кои от хората се числяха към взвода от ветерани на полковник Б, но знаеше, че са там от преброяванията по радиостанцията всеки десет минути.

Видя полицейските машини да слизат от главния път и да започват изкачването на равномерното нагорнище към Мънро. Пилотната кола се движеше твърде бързо за камиона и на два пъти трябваше да намалява скоростта и да го изчаква.

Харланд се върна зад волана на автомобила, запали двигателя, постави скоростния лост на неутрална позиция и освободи ръчната спирачка. „Исузу“-то запълзя надолу по тесния каменист път към гробищното шосе. Ако всичко минеше добре, щеше да пристигне на пътя точно зад полицейската камионетка, за да прибере Хан, Херик и Фойзи. Но времето трябваше да бъде разчетено просто перфектно.

Радиостанцията оживя: Окончателни позиции, моля. Пистата е чиста. След съобщението можеше да се чуе гласа на Cap, който отброяваше разстоянието. „Петстотин метра и приближава. Четиристотин. Триста и петдесет.“ Когато броенето стигна до двеста метра, Манро се изправи, потършува из джоба си и подаде нещо на Селви. Сменяха слушалките с тапи за уши.