Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Мъжът с подписите остави писалката и си пое дълбоко дъх, недоволен, че го прекъсват.

— Кой е? — изръмжа към вратата с тон, който издаваше раздразнението му. — Какво става?

Вратата се отвори бавно, едва ли не плахо, и един мъж с вратовръзка надникна в стаята.

— Извинете за безпокойството, всемогъщи Магус — каза той с почтителен тон, опасявайки се да погледне шефа си в очите.

— Зает ли сте?

— Разбира се, че съм зает! — отвърна Магус, трудно сдържайки гнева си. — Какво искаш, Балам? Не знаеш ли, че наредих изрично никой да не ме безпокои? Как се осмеляваш да нарушиш моя заповед? Надявам се, че имаш основателна причина за това!

Подчиненият се сви, ръцете му трепереха, а лицето му придоби ужасеното изражение на затворено животно.

— Ами… току-що получихме съобщение от първостепенна важност — смънка той. — Адресирано е до вас и е криптирано с код за висока сигурност.

Тези думи успокоиха мрачните дивашки очи на Магус. Учителят се облегна в креслото, докосна с ръка лицето си и се поуспокои.

— Кой го е изпратил?

— Екип Алфа, всемогъщи Магус — отвърна бързо подчиненият, успокоен от реакцията на шефа си. — Да ви го донеса ли?

— Донеси го.

Заповедта прозвуча по-скоро като грухтене, но Балам разбра от първия път. Затвори вратата с поклон и за момент в кабинета се възцари тишина.

Телефонът иззвъня.

— Декарабиа, ти ли си?

— Да, велики Магус.

Гласът от другата страна на линията беше далеч, но прозвуча толкова ясно, сякаш се намираше в съседната стая. В наши дни качеството на комуникационните линии бе впечатляващо.

— Намери ли португалеца?

— Да, велики Магус.

Магус измърка от удоволствие. Този Декарабиа беше прекрасно попълнение на групата; притежаваше способности, които до неговото постъпване липсваха в организацията. Доказателство за това бяха трудностите, които срещнаха с тази задача след разпита и екзекуцията на двамата французи в Ница. Отсега нататък с Декарабиа и неговия богат опит всичко щеше да е различно.

— Къде е?

— В Лисабон, велики Магус.

— О, върнал се е у дома — отвърна лидерът на организацията. — Имаш ли точното му местоположение?

— Все още не, велики Магус, в момента търся в системата регистрацията на самолетния билет за Португалия, който е купил с фалшиво име.

Тази информация предизвика изненада от другата страна на линията.

— Купил е билет? Но… как? Не ограничихме ли достъпа до сметката му?

— Вероятно с последните пари, които е успял да изтегли. Така или иначе вече имам достъп до видеосистемата за сигурност на лисабонското летище и се уверих, че действително е кацнал там. Сега ще се опитам да определя къде точно се намира.

Магус се успокои.

— Отлично! — каза с одобрителен тон, искрено впечатлен от уменията на новия си наемник. Беше му възложил случая преди по-малко от двадесет и четири часа и вече имаше реални резултати. — Очевидно си на прав път. Мога ли с нещо да ти бъда полезен?

— Много е важно да действаме бързо — отбеляза гласът от другата страна на линията. — Трябва ми разрешение за незабавно отпътуване за Лисабон. След като го открия, не искам да му давам време да реагира.

— Разбира се — отвърна шефът. — Тръгни веднага, щом го откриеш, и използвай всички необходими средства, ясно? Важното е да пипнем този негодник!

— Да, велики Магус.

Настъпи тишина и за момент се чуваше само глухото пращене по линията.

— Декарабиа?

— Да, велики Магус.

— След като получиш, каквото искаме от него, накарай го да страда.

— Да, велики Магус.

С едно движение на езика Магус засмука парченце месо, което бе останало между зъбите му от обяда, което породи неочаквано изсвирване.

— Убий го бавно.

По правата отсечка почти не се мяркаха коли. В момента в далечината се виждаха само задницата на един камион и два автомобила, които идваха отсреща. Решението на Томаш да не шофира колата си, докато не намери работа, важеше само за придвижването му в Лисабон. Затова сега седеше зад волана на стария си фолксваген, чийто номер бе покрит с няколко слоя прах и пръски кал. Беше го мил при последния технически преглед и щеше да го направи отново при следващия.

— Винаги, когато идвам в Португалия — заговори Филипе с поглед, забит в асфалта, — се изненадвам от състоянието на пътищата, които вече имаме навсякъде.

— Невероятно, нали? — съгласи се Томаш. — През 1990-а нямаше нито една магистрала, която да свързва двата най-големи града в страната. Днес имаме две магистрали между Лисабон и Порто, а сега, когато кризата е в разгара си, са решили да строят и трета.