Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Томаш отмести очи от оръжието към своя приятел и го погледна въпросително.

— Няма ли да ми кажеш за какво ти е оръжие за самозащита?

Филипе се изправи и затъкна електрошоковия пистолет в колана си като истински гангстер.

— Нали ти казах, че съм в опасност? — припомни той първите думи, кои го бе казал на приятеля си, когато го заговори на улицата. — Или мислиш, че съм стигнал до тази мизерия по собствено желание? — Той поклати глава. — Не, това не е избор. Истината е, че бягам. — Филипе отново извади електрошоковото оръжие. — Х-26 ме пази. Х-26 и, разбира се, ти.

Разговорът бе стигнал до най-важния момент. На Томаш му бе ясно, че всичко, случило се през последния час — от неочакваната поява на приятеля му, окаяния му вид до оръжието за самозащита, — всичко това бе свързано с бягството, което току-що спомена.

— От какво бягаш? — попита историкът. — От кого?

Гостът замълча. Очите му бяха полузатворени и втренчени в нищото, сякаш обмисляше какво би могъл да разкрие.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа — отвърна накрая той.

— Прости ми, но е за твое добро.

Томаш се взря в приятеля си, после отново погледна тейзъра, колебаейки се дали да приеме да го държат в неведение. Всъщност Филипе вече бе въвлякъл и него в този проблем, какъвто и да бе той. Трябваше да му помогне, но нямаше право да знае защо го прави? Това не му се струваше честно. От друга страна, бе убеден, че трябва да се довери на приятеля си. Щом той смяташе за по-уместно да не разкрива нищо относно ситуацията, защо Томаш да не го приеме?

— Добре — съгласи се накрая той. — Но има нещо, за което трябва да се погрижа.

— Какво?

— Утре трябва да пътувам за Коимбра да посетя майка си каза той. — Тя страда от Алцхаймер, от… ами, откакто се видяхме последния път в Австралия, помниш ли? Оттогава живее в дом за възрастни. Не съм ходил да я видя, откак се върнах от Гърция. Освен това ми се обадиха с молба да говорят с мен. Не ми се пътува особено. Откакто останах без работа, съм страшно зает с…

Гостът му зяпна, шокиран от новината.

— Уволнили са те?

Томаш махна примирено с ръка.

— Криза е, какво очакваш? Факултетът трябваше да съкрати преподавателския състав и… какво, сега си търся работа.

— О! Ами сега?

— Трябва да отида да видя майка си. — Томаш се поколеба, нещо се въртеше в главата му. — Слушай, защо не дойдеш с мен? Ще тръгнем сутринта и ще сме тук в късния следобед. Хубаво ще е да се разсееш. Два часа отиване и два връщане. Ще закарам един младеж, когото срещнах в бюрото по труда, а ти ще се присъединиш към нас.

Филипе веднага се съгласи.

— Разчитай на мен — каза той. — Разходка до Коимбра ми звучи много по-добре, отколкото да стоя затворен в дома ти.

Домакинът се изправи въодушевен.

— Значи се разбрахме! — възкликна той, приключвайки темата. — Ще тръгнем към осем, става ли?

Томаш излезе в коридора и се отправи към кабинета си, за да довърши някои неща — преди всичко бюрократична работа, свързана със заведението, където бе настанена майка му.

— Томаш!

Гласът на приятеля му го накара да се закове по средата на пътя. Обърна се и надникна в хола.

— Какво има?

Филипе се усмихна топло.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш.

Ръката на госта докосна тейзъра, затъкнат в колана му.

— Мисля, че ти дължа обяснение за това, дори да е накратко каза той. — Ти го заслужаваш.

— Не, не се тревожи.

— Не, наистина — настоя Филипе. — Не мога да ти разкажа с подробности, това само ще усложни нещата, но е важно да си наясно, че присъствието ми в твоя дом може да те изложи на опасност.

Въпреки че го очакваше, тези думи поразиха Томаш със силата на изречената заплаха. Домакинът дълго се взира в събеседника си, опитвайки се да прочете в очите му истинските измерения на онова, което току-що бе чул.

— За каква опасност говориш?

Гостът си пое дълбоко дъх; очевидно се бореше със себе си. Можеше да не казва нищо и всичко да продължи постарому или да разкрие истината с риск да изгуби убежището, в което се бе превърнал домът на приятеля му.

Решението да повдигне завесата на истината все пак взе превес.

— Търсят ме.

Писалката се плъзгаше по документа, полагайки черен подпис, когато някой почука на дървената врата на кабинета. Мъжът зад бюрото не обърна внимание на почукването и продължи да подписва документи; имаше да свърши много бюрократична работа и трябваше да побърза. Затова си бе отделил това време за тези занимания. Глухото леко почукване извести отново за човека, който чакаше от другата страна на вратата. Беше тихо, но настоятелно потропване.