Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Видя как момчето отпраши на бегом към гробището.

Изчака го да се изгуби от поглед, като наблюдаваше от отсрещната страна на улицата, преди да дойде тук. Не, определено беше сама.

Сигурно се е унесла на фотьойла, също както предните няколко пъти.

Когато чу резето да изщраква, леко се изненада. Съвсем леко, имайте предвид. Нищо не бе в състояние да изненада истински Проповедника. Вярваше, че винаги е подготвен за всякаква ситуация. Просто не очакваше жената да е в състояние да се надигне от креслото.

Вратата се отвори. Зад нея стоеше някакъв нисък и набит тийнейджър.

— Мога ли да ви помогна?

Проповедника килна глава.

— Хм, това е нещо ново.

— Моля?

Проповедника ритна вратата и видя как дървената плоскост удари момчето по челото. Хлапето залитна назад, вратата се отвори широко и Проповедника отново я ритна — тя отскочи от стената и се затръшна зад гърба му.

Проповедника се засили към замаяното момче, замахна с юмрук и го цапардоса право в средата на носа. Усети как костта и хрущялът поддават. Главата на хлапето се люшна назад. То се строполи на пода в безсъзнание.

Цялата бъркотия трая не повече от три секунди. Проблемът беше, че бяха три шумни секунди. Затова Проповедника застина на място със затворени очи, ослушвайки се за отворени врати в съседство или за гласове в коридора. Не чу нищо, освен солидното хъркане, което се носеше откъм фотьойла до прозореца, както и свистящото дишане на момчето в краката му, несъмнено резултат от опитите на въздуха да си намери път през пряснопрекроените му ноздри.

Откри портфейла на хлапето в задния му джоб и издърпа личната му карта. Казваше се Дънкан Белино и живееше в апартамент 207 в същата сграда. Прибра личната карта и метна портфейла върху гърдите на момчето. Нямаше причина да го наранява допълнително. Просто му се бе изпречило на пътя. Такива неща се случват. Проповедника обаче бе добър в онова, което правеше, и преди доста време бе научил, че да вземеш личната карта на някого, оказваше голямо влияние върху съответния човек. Жертвата започваше да обрисува в главата си гадна картинка на това, което би могло да предстои — обикновено по-гадна, отколкото бе необходимо, — а тези картини са доста по-добър начин да държиш някого настрана, отколкото заплахите и насилието. Проповедника не беше сигурен как момчето Белино пасва в този пъзел, но обичаше да си оставя вратички. Можеше да му потрябва впоследствие. Можеше и да не му потрябва. При всички положения обаче нямаше да се наложи да го убива днес.

Прекрачи изпадналото в безсъзнание хлапе и продължи навътре в апартамента.

Жегата беше отвратителна. Чак задушаваща. Едва ли бе най-подходящата обстановка за някой в положението на Гарджъри. Отвори и двата прозореца във всекидневната, преди да се насочи към спалнята на момчето.

Въпреки че единствената им среща досега беше някак си едностранчива, имаше чувството, че вече познава Джак Тач твърде добре. Беше станал свидетел на порастването му. Беше гледал как плакатите със супергерои, разлепени по стените, изчезват малко по малко, заменени от постери на различни групи. Купищата книги, разпилени навсякъде из стаята, заемаха всеки свободен сантиметър пространство и правеха придвижването едва ли не опасно. Нямаше представа как хлапето успява да маневрира тук посред нощ. Вече не криеше и скицниците си. Върху скрина и нощното шкафче бяха натрупани десетки. Някои от рисунките бяха прикрепени с пинчета по стените. Момчето бе изключително талантливо. Беше се справило прекрасно с улавянето на самата същност на малката си любовна тръпка. Очите ѝ сякаш го преследваха из цялата стая. Както и онази нейна коса усмивка.

На Проповедника това не му харесваше.

Ни най-малко.

Не обичаше да бъде наблюдаван, да бъде виждан , а в момента се чувстваше именно така.

Издърпа плика с парите от джоба на якето си и го метна по средата на леглото на Джак.

От другия си джоб извади стек „Марлборо 100“ и започна да крие пакети из целия апартамент, на обичайните места — госпожица Джо Гарджъри не беше в състояние да се впуска в търсене на великденски яйца. Когато и последният пакет бе грижливо закътан, отиде в кухнята и отвори хладилника. Умираше от глад.

Пътувахме близо половин час.

В Питсбърг това не означава нищо. Дали целта ти е на един, или на петнайсет километра разстояние, всяко пътуване сякаш траеше поне трийсетина минути. Пътищата постоянно се нуждаеха от ремонт. Някои платна биваха затваряни без видима причина. Потрошените тротоари се поправяха през деня. Сякаш градът искаше всички да се придвижват колкото се може по-бавно.