Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Това бе момичето, което помнех, момичето, което бях рисувал стотици пъти… Беше се превърнало в красива млада жена през годините, в които не я бях виждал.

Когато най-накрая се сетих, че няма да е зле и да дишам от време на време, долових лек аромат на ванилия и осъзнах, че идва от нея. Никога не бях се чувствал по-неудобно заради външния си вид през целия си живот.

Тя пристъпи към мен. Движеше се с такава грация и нежност, сякаш високите токчета бяха продължение на дългите ѝ крака. През съзнанието ми прелетя мисълта за Герди от закусвалнята — веднъж я бях видял на токчета: тромавите движения, гримасата на лицето ѝ, причинена от неудобството, което изпитваше при всяка мъчителна крачка… също както и останалите момичета, които познавах от училище или от работата. Толкова отчаяно искаха да пораснат колкото може по-бързо.

Стела обаче беше различна.

Толкова по-различна.

За разлика от останалите тя беше пораснала — тя беше момичето, младата жена, в която всички те копнееха да се превърнат.

Когато Стела се приближи, ме огледа отгоре до долу. Прииска ми се да изчезна. Исках да се затичам, да блъсна с всичка сила вратите, да бягам, да бягам, да избягам възможно най-далеч, за да не ме вижда тя такъв — с евтините ми лекьосани дрехи, с косата, омазнена от изпаренията в закусвалнята… Само че не можех да помръдна. Бях замръзнал на място, уплашен, че омекналите ми крака ще ме предадат и ще рухна, ако им заръчам да направят каквото и да било.

Страните ми пламнаха.

Стела се пресегна и прекара ръка през косата ми. Носеше ръкавици — същите черни кожени ръкавици, с които беше и при предишните ни срещи. Главата ѝ се килна леко вляво. Погледна ме в очите:

— Ако си спомням правилно, първия път, когато те видях, те нарекох „грозен“. Все още има какво да се направи по въпроса за чистотата, но поне си надраснал грозотата. Може би не до пълния си потенциал, но се забелязва намек за мъжа, в който ще се превърнеш, а малкото момченце, което се натресе непоканено на пейката ми, почти не се вижда.

— Аз… аз дойдох направо от работа. Исках да… да се изкъпя и да се преоблека, но нямах време — започнах да заеквам. Гласът ми звучеше доста по-пискливо от обикновено.

— Един истински джентълмен винаги ще намери време, за да се представи по възможно най-перфектния начин. Спретнат, безупречно облечен. Ти, от друга страна, изглеждаш така, сякаш наскоро си се отъркалял в канавката просто за забавление. Смрадта, която се носи от теб, е обида за всяко цивилизовано същество. А стойката ти е христоматиен пример за пораженчество. Изправи се, Пип. Можеш и по-добре.

— Джак.

Тя се ухили.

— За мен обаче си Пип. Винаги си Пип.

— Малко сме големички, за да живеем в приказка, не мислиш ли?

— Няма да се съглася. Не мога да си представя да живея в нещо друго, освен в приказка. Реалният свят може да бъде наистина противно място.

— Стела? Защо не разведеш младия Джак наоколо? Нали знаеш в какъв коптор живее…

Не бях чул госпожа Оливър да се връща. Стоеше в края на коридора със скръстени пред гърдите си ръце.

— Домът ви е прекрасен — казах аз.

Стела отново се засмя:

— О, да, прекрасен е, нали? — Тя се обърна към възрастната дама: — Разбира се, госпожо Оливър, с удоволствие.

Протегна ръка към мен и аз я хванах. При докосването на дългите ѝ изящни пръсти (дори през меките кожени ръкавици) гореща вълна пробяга по тялото ми.

Стела ме поведе по дългия коридор зад фоайето, покрай просторната всекидневна отдясно и библиотеката отляво. Очаквах госпожа Оливър да ни последва, но тя остана на мястото си, само леко отстъпи, когато минавахме покрай нея. Очите ни се срещнаха и независимо че се усмихна любезно, в погледа ѝ имаше единствено лед, дълбока омраза, която осъзнавах, че не съм заслужил по никакъв начин и която не разбирах. Стиснах ръката на Стела по-силно и жената някак усети как се чувствам — очите ѝ се стрелнаха към ръцете ни миг преди да се впият обратно в моите.

Латрийс Оливър не ни последва, но в мига, в който я подминахме, двама други излязоха от залата вляво и тръгнаха след нас на два-три метра разстояние. Мъж и жена, и двамата наближаващи трийсетте, и двамата с дълги бели палта като на останалите. Косите и на двамата бяха руси и късо подстригани. Изглеждаше така, сякаш са роднини — брат и сестра например. Не казваха нищо, само ни следваха по петите. Когато Стела спря до огромния часовник от тъмен кестен в коридора, двамата също замръзнаха по местата си. Разстоянието помежду ни винаги беше едно и също.