Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Когато бях малко момиче, може би година преди да се срещнем с теб за пръв път, ми казаха, че този часовник контролира времето по целия свят. Ако някой ден спре да тиктака, и светът ще спре да тиктака, просто ще спре да съществува. Често се будех посред нощ и тичах тук, за да проверя дали работи. Понякога си взимах одеяло и спях на пода пред него. Винаги съм намирала този звук за много успокояващ — това равномерно тик-так.

— Кой ти разказа тази история? Госпожа Оливър ли?

— Да.

— Тя нещо като твой настойник ли е?

— Нещо такова, да.

— Никога не си ми казвала какво се е случило с родителите ти.

— Не съм.

— Аз ти разказах какво се случи с моите.

Тя се обърна и продължи по коридора. Меката материя на роклята галеше краката ѝ.

— Оттук, Пип. Има още доста за разглеждане.

Последвах я. Знаех, че трябва, знаех, че това се очаква от мен, но ми беше омръзнало — този еднопосочен разговор с момиче, което едновременно познавах и не познавах по-дълго от всекиго в живота си.

Заповядах на краката си да спрат.

Единствено лудешкото туптене на сърцето ми заглушаваше тиктакането на големия часовник.

Стела явно усети, понеже спря в края на коридора, без да се обръща.

— Вече не си послушното паленце?

— Никога не съм бил послушно паленце.

Стела въздъхна. Не като знак за поражение, по-скоро примирено. Продължаваше да не се обръща. Когато заговори, част от остротата бе изчезнала от гласа ѝ:

— Беше обикновен летен ден, като днешния. Слънцето клонеше към залез и майка ми ме сложи да си легна. Въпреки че бях на две години, си спомням всичко с най-малките подробности, все едно е било преди седмица. Майка ми ухаеше на ванилия — същия парфюм, с който съм сега в нейна памет.

Стела продължи да говори, а сянката ѝ бавно пропълзяваше напред по пода, докато слънцето се скриваше зад хоризонта:

— Майка ми тъкмо прелистваше страницата, когато от долния етаж се дочу силен шум, нещо като трясък, бързо последван от звука на цепещо се дърво. Шумът от трима въоръжени мъже, които разбиват входната врата и нахлуват в къщата. Майка ми се намръщи и опита да прикрие тревогата си. Изправи се и остави „Паяжината на Шарлот“ 12 12 Charlotte’s Web е роман за деца на американския писател Е. Б. Уайт. Книгата печели световна популярност и няколко литературни награди. Издадена е през 1952 г. — Бел.прев. на стола си. Целуна ме по челото и излезе от стаята.

Пристъпих към нея. Чух как двамата зад гърба ми също правят крачка напред.

— Обир ли беше?

— Полицията го нарече „незаконно нахлуване“. Помня, че чух как баща ми изкрещя, после още един трясък. Този обаче беше различен, не като онзи от разбитата врата.

Повече приличаше на гръмко пукане. Малко след него последва второ. Гласът на баща ми рязко секна. После чух майка ми да пищи. Спомням си, че първоначално исках да заплача, но бях прекалено уплашена. Вместо това придърпах чаршафите и се завих през глава. Баща ми веднъж ми бе казвал, че завивките са магически и могат да ме предпазят от всички създания, които живеят в мрака, особено от онези, настанили се в гардероба ми. Някак си усещах, че чаршафите ще съумеят да ме предпазят и от случващото се на долния етаж. Майка ми изпищя отново. После чух някой да тича — не беше майка ми, а мъжете. Обувките им издаваха непознат тракащ звук по паркета на къщата ни. Като дете често лежах в леглото си и се вслушвах в стъпките долу. Можех лесно да различа стъпките на баща ми от стъпките на майка ми, както и техните — от непознати. В този случай определено бяха грима непознати, които преследваха майка ми.

Стела замълча. Отново не казах нищо. Когато продължи, я оставих да говори, без да я прекъсвам.

— Тя успя да стигне до стълбите. Площадката пред стълбището скърца. Знаех, че идва за мен. Чаках я. Дочух силно тупване. Майка ми отново изпищя. Един от мъжете ѝ каза нещо, но не успях да чуя какво. В този момент се натиках още по-дълбоко под завивките и се свих на стегнато малко клъбце. Странното е, че помня как си смуча палеца — навик, от който се бях отказала година по-рано. В този жест има нещо успокояващо, нещо познато. Звукът ми помогна да заглуша онова, което последва.

Искаше ми се да прекося коридора, да се приближа до нея и да ѝ кажа, че няма нужда да ми разказва цялата история, но не можех да помръдна. Краката ми бяха като враснали в мрамора. А когато се опитах да заговоря, гласът ми ме изостави.

— Единият от мъжете я изнасили. Може да са били и двама. Точно тук, на стъпалата. Иска ми се да мисля, че се съпротивляваше, но не вярвам. Мисля, че е решила да се предаде, да им предостави онова, което искат, за да ги възпре да се качват по стълбите и да ме открият на горния етаж. След като приключиха с това , стана тихо, невероятно тихо. Ето защо гърмежът прозвуча толкова оглушително, когато най-накрая се разнесе. Първо къщата потъна в гробна тишина, а после изстрелът я разтърси из основи. Повече не чувах гласа на майка си.