Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Опитах се да позная къде сме. След като нахлузих черната качулка и потеглихме, си представих в съзнанието си как излизаме от гробището по тесния път, после левия завой, който бяха направили преди четири години по Бра-унсвил Роуд, и още един ляв по Ноубълс…

След завоя по Ноубълс успях да преброя два десни завоя, един ляв и още един десен. После нещата се оплескаха. Обърках се. По някое време джипът спря. Чух как покрай нас минава влак, след което отново тръгнахме.

Минаха още двайсетина минути, преди събърбанът да спре окончателно и двигателят му да заглъхне. Чух как двете предни врати се отварят и затварят.

Госпожа Оливър отвори вратата откъм нейната страна.

— Изчакай тук.

Вратата се затвори. Останах сам.

Зачудих се дали да не сваля качулката, само за секунда, но се отказах от тая идея. Сигурен бях, че ще разбере. Може би чакаше до прозореца и се надяваше да направя точно това, за да ѝ дам повод.

Вратата се отвори.

Някаква ръка ме улови за рамото и ме дръпна.

— Слизай.

Мъжки глас.

Измъкнах единия си крак навън и внимателно опипах пространството под мен. Когато се убедих, че стъпвам на твърда земя, протегнах и другия крак и слязох от джипа. Ръката върху рамото ми стегна хватката си. След което качулката изчезна.

В далечината се виждаше как слънцето залязва. Плътните облаци над главата ми бяха оцветени в странни нюанси на оранжевото и червеното.

Бяхме паркирали на извита павирана алея. Пред нас имаше още три джипа, а на малка площадка вдясно видях още четири. Алеята се губеше сред дърветата зад мен.

Пред нас се издигаше къща, по-голяма от всяка, която бях виждал. По-голяма и от нашата жилищна сграда. Може би двойно. Три колосални етажа, облицовани с камък. Десният край на къщата бе увенчан с някакво подобие на кула, а в левия се виждаше остъклен атриум. На прозорците — поне дузина само отпред — имаше черни решетки от ковано желязо.

Къщата, както и дворът пред нея завършваха със стена, поне три метра висока, изградена от същия камък и увенчана с черни метални шипове. Моравата отпред беше поне осем декара и очевидно беше професионално поддържана. В средата на окръжността, описана от алеята, ромолеше фонтан, от който бликаше бяла разпенена вода.

Огледах се за госпожа Оливър и най-накрая я забелязах до входната врата. Говореше с някого вътре. Това продължи няколко минути. После вратата се затвори и тя се върна до джипа.

— Стела ще те приеме след малко. Може да изчакаш във фоайето.

Тя се обърна и закрачи към къщата.

Мъжът най-накрая пусна рамото ми.

Погледнах го. Той кимна към госпожа Оливър. Затичах се след нея.

Когато се приближихме до постройката, жена с дълго бяло палто, също като тези на останалите, отвори пред нас огромната двойна врата от масивно дъбово дърво. Очите ни се срещнаха, но тя остана безмълвна.

Последвах госпожа Оливър вътре.

Таванът на огромното фоайе се издигаше на височината на цели два етажа. В средата му висеше колосален кристален полилей. Жалките ми гуменки скърцаха по мраморния под, докато зяпах разкошната дъбова ламперия по стените. В центъра на помещението имаше маса, в средата на която стоеше ваза с една-единствена бяла лилия.

Погледнах часовника си и видях, че е спрял на шест и четиресет и две. Нямах идея преди колко време е станало. Мамка му, как смърдеше тениската ми! Вонята от закусвалнята се надигна и ме блъсна в носа — комбинация от храна и сапунена вода. По средата на гърдите ми се мъдреше мазно петно — сигурно от работата ми на скарата по време на обедната навалица. Върху джинсите открих друго загадъчно петно: червено, засъхнало, по всяка вероятност кетчуп или ягодов конфитюр. Изчегъртах го с нокът. Няколко люспици от него паднаха върху мрамора около мен.

— Господи, какво мърляво, мръсно момче си… Времето променя доста неща, но това , опасявам се, не е сред тях.

Когато хвърлих поглед назад и видях Стела в края на дългия коридор, дъхът ми секна. От устните ми се изтръгна високо ахване. Ако не бях успял да се сдържа, незнайно как, сигурен съм, че ченето ми щеше да увисне в най-буквалния смисъл на думата.

Беше толкова красива.

Прекрасна.

Беше най-красивото създание, което бях виждал.

Косата ѝ бе, каквато я помнех: дълга, кестенява, спускаща се по раменете и гърба ѝ на дълги къдрици, обрам-чила гладката порцеланова кожа на лицето ѝ, безупречно във всяко отношение. Лешниковите ѝ очи проблясваха под бледата светлина наоколо, изпълнени с учудване и любопитство. Устните ѝ бяха плътни, обагрени в най-дълбокия нюанс на аленото. Раменете ѝ бяха голи. Бе облечена в елегантна черна рокля до коленете. Обувките ѝ бяха на високи токчета, в тон с облеклото.