Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Изправих се и тръгнах по пътечката между гробниците. При вида на празната скамейка сърцето ми се сви. Не че очаквах да е тук. Искаше ми се да е тук. Надявах се да е тук. Но дълбоко в себе си знаех, че няма да дойде. Сигурно никога повече нямаше да я видя.

Дънк каза, че ме разбирал защо година след година продължавам да идвам тук. Каза, че разбирал защо копнея да я зърна отново. Каза, че схващал. Искаше ми се да му вярвам, но не можех, понеже самият аз не разбирах защо.

Би следвало да я ненавиждам. Всеки път, когато се виждахме, тя се държеше зле с мен. Нейните хора — не можех да се сетя за друг начин да ги опиша — се опитаха да ме убият… или най-малкото да ме сплашат здравата.

Би следвало да я ненавиждам.

Но не я ненавиждах.

Не можех.

И не исках.

Помогни ми.

Нейните думи.

Нейните думи, адресирани към мен, преди всички тези години. Молба, останала без отговор.

Тръснах се върху празната пейка, подпрях глава с ръце и затворих очи.

Пет минути по-късно чух ръмженето на двигателя и скърцането на гумите по паважа.

Вдигнах очи.

Един-единствен джип приближаваше. Стъклата му бяха затъмнени толкова, че бяха почти непрозрачни. Фаровете бяха пуснати, нищо че беше още светло.

Изправих се.

Джипът спря на десетина метра от мен. През тъмното стъкло се виждаше смътният силует на шофьора.

Не знаех какво да правя с ръцете си. Бяха неловко скръстени в скута ми. Исках да изглеждам уверен и безстрашен, но знаех, че не е така. Свалих ръце и стиснах седалката на скамейката, после ги скръстих пред гърдите си и леко се отпуснах, с надеждата да изглеждам поне спокоен. Чувствах се като глупак.

Задната врата на джипа се отвори и Латрийс Оливър, с неизменното си дълго бяло палто, слезе от возилото.

Обърна се назад и каза нещо на някого вътре, сетне закрачи към мен. Походката и увереността ѝ бяха всичко онова, което аз не бях. Елитна, недосегаема, доминантна.

Когато спря на няколко метра от мен, не каза и дума. Само ме наблюдаваше втренчено и се мръщеше със здраво стиснати устни.

Неловката тишина започваше да става непоносима.

— Здравейте — казах най-накрая аз.

— Тя не е тук. Ако искаш да я видиш, ще се наложи да дойдеш с нас.

Погледнах покрай нея, към джипа.

— Къде?

Госпожа Оливър не отговори. Вместо това се обърна и тръгна към бялото возило.

В живота често се случва така, че се оказваме на кръстопът. Тогава бях на шестнайсет и не го осъзнавах напълно. Щяха да минат дълги години, преди да разбера за какво става въпрос. Тези кръстопътища се превръщаха в решителни фактори, в повратни точки.

Смъртта на родителите ми (въпреки че нямах особен контрол върху конкретния случай) бе кръстопът. Сприятеляването ми с Дънк — също. Скоро щях да се озова на цяла мрежа от кръстопътища, оплела Леля Джо. Животът е поредица от кръстопътища, която през повечето случаи завършва в еднопосочни улици.

Тогава обаче не знаех, че случващото се в момента е кръстопът. Виждах го като дилема. Можех да остана тук, да си седя на пейката и по всяка вероятност никога да не видя Стела отново. Или можеше да тръгна с тези хора, от които бях виждал само болка и прояви на зложелателство.

Изправих се. Последвах я. Тръгнах към джипа.

Латрийс Оливър задържа вратата отворена пред мен. Покатерих се вътре и се наместих на задната дясна седалка. Шофьорът беше мъж на трийсетина години, с къса кестенява коса и авиаторски слънчеви очила. До него на предната седалка седеше жена, чиято руса коса бе сплетена на плитка, изчезваща под дългото ѝ бяло палто — също като палтото на шофьора. И като на Латрийс Оливър.

Никой от тях не ми обърна внимание, когато се качих в джипа („Шеви Събърбан“, както Дънк бе отбелязал преди четири години). И двамата бяха впили погледи напред, съсредоточени в нещо далечно.

Оливър седна до мен и затвори вратата.

— Носиш ли някакво оръжие?

— А вие?

Тя се усмихна за секунда, очевидно искрено развеселена. После поясни:

— Пистолетът на приятеля ти. У теб ли е?

Значи наистина знаеха за оръжието.

— Не.

— А нещо друго?

— Не.

Оливър бръкна в джобчето на гърба на шофьорската седалка, измъкна оттам черна качулка, разгъна плътната материя и ми я подаде.

— Сложи си това.

Понечих да възразя, осъзнах, че няма да постигна нищо, и покорно надянах качулката. Светът потъна в мрак. Събърбанът с рев се устреми напред.

Проповедника почука на вратата на апартамента.

Така беше прието да се прави. Така беше учтиво. Проповедника винаги се стремеше да е учтив. Не очакваше някой да отговори. Следеше отблизо тази Гарджъри и знаеше, че е прекалено заета да чука на своя собствена врата… врата, която водеше към смъртта.