Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Криех сметките от Леля Джо. И със сигурност гледах да не разбере за плащанията. И двете неща щяха да я разтревожат, а тя нямаше нужда от допълнителни вълнения. Беше у дома, когато последните два плика изникнаха на обичайното си място — по средата на леглото ми, но и двата пъти, когато се прибрах след смените си в закусвалнята, Леля Джо не спомена, че е усетила някой да се промъква в апартамента. Вратата бе заключена, но въпреки всичко някой бе съумял да влезе и да излезе незабелязано.

Прекарвах доста време в закусвалнята — повече, отколкото вкъщи. Леля Джо продължаваше да твърди, че работата ще ме предпази от неприятности и шляене по улиците, а Крендал без особени усилия ми намираше занимания. През януари, когато навърших шестнайсет, дори започна да ме учи как се работи на скарата. Предната година пък ми показа тънкостите на фритюрника, а по-предната — как да подготвям пресните плодове и зеленчуци. Бях благодарен за всичко, което ме държеше далеч от отсервирането и миенето на чинии, въпреки че тепърва ми предстоеше да изпека бургер с качество, поне малко доближаващо се до магиите, които вършеше Крендал. „Прекалено червено, прекалено дебело, прекалено сплескано, прекалено кафяво!“, крещеше постоянно той. Слухът му отдавна бе в историята. Дори с двете грамадански слухови апаратчета, които започна да носи миналата година, продължаваше да издава възможно най-гръмките звуци.

На бара бяха седнали четирима. Още шестима имаше в сепаретата. Герди сервираше и посрещаше клиентите.

Герди Маккауън и семейството ѝ се бяха преместили в Питсбърг миналата година. Беше една година по-малка от мен, първокурсничка в гимназия „Брентууд“. Не изпитваше трудности да си намери приятели, тъй като беше дружелюбна и симпатична. Започна работа в „Закусвалнята на Крендал“, за да събира пари за колеж, — искаше да отиде в „Браун“. Лърлийн постоянно се оплакваше от коленете си и говореше, че иска да напусне. Герди беше добра — не чак колкото Лърлийн и определено доста зад Леля Джо в най-добрите ѝ години. Имаше обаче красива усмивка и още по-красиви крачета. Дънк я наричаше Грозноватата, но това не му пречеше да я зяпа всеки път, когато идваше да ме тормози. Аз също я зяпах понякога. Крендал неведнъж ме бе хващал. Така обикновено си спечелвах някоя от неговите усмивки, последвана от изръм-жаване, а после — гръмогласното: „Чиниите! Чиниите!“, или някакво друго напомняне, че ме чака куп работа.

Герди очакваше да я поканя на среща. Знаех, че вероятно няма да е зле да я поканя, но все още чаках подходящия момент (въпреки че тя сигурно би ви казала, че подходящи моменти — с лопата да ги ринеш, просто аз съм се шубелясвал всеки път). Може би на годишния бал. Той тепърва предстоеше.

В всички сили се мъчех да забравя Стела, Господ ми е свидетел, но никога не успявах напълно да я прогоня от мислите си. Особено днес — 8 август.

— Само прахосваш водата! Спри това нещо! — кресна Крендал, докато минаваше през кухнята на път за малката стаичка отзад. Беше наддал доста килца през последните години. Бях застанал пред огромната алуминиева мивка с три отделения и миех чиниите на първата вълна посетители от обедната лудница. Часовникът над готварския плот показваше 5.31.

След малко трябваше да тръгвам.

Взех последната чиния от стойката вляво и я накиснах в горещата вода. Докато я изплаквах, Герди се появи с табла с още четири мръсни чинии, шест чаши и прибори. Сви рамене, усмихна се и я постави пред мен. Загледах се в дупето ѝ, докато се насочваше към летящата врата, и трябваше да се насиля да отместя поглед. Помислих си за Леля Джо, облечена в същата униформа. Свърши работа.

— Г-н Крендал! Тръгвам си след минутка. Трябва да притичам до нас и да проверя как е Леля Джо! — изкрещях и изсипах съдържанието на таблата в мивката.

Крендал се появи на вратата на малката стаичка.

— Как е Джо?

Отворих уста да му отговоря и осъзнах, че ме е чул. Хвърлих поглед към лявото му ухо и забелязах, че огромният бежов слухов апарат от тази страна е изчезнал, заменен от по-малък, бял. Когато видя, че го гледам, каза:

— Нов модел. Докторът ми го препоръча. Не съм сигурен, че ми харесва обаче. Повечето от разговорите, които чух днес, не струват пукната пара. Политика, война, глад и филми с Арнолд Шварценегер. Понякога светът е по-добър, когато чуваш само приглушен шум.

Започнах да вадя чиниите от мивката, да ги потапям една по една в горещата вода за изплакване и да ги редя върху сушилката.