Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Мисля, че става по-зле. Не иска да говори по въпроса, така че е трудно да се каже със сигурност. Докторът твърди, че е увеличил химиотерапията, така че е в реда на нещата енергията ѝ да намалее. Често ѝ прилошава. Когато опитам да я накарам да пие вода, тя не иска, въпреки че трябва. Искрено се надявам, че ще хапне нещо тази вечер. Не е яла от два дни.

— Защо не наемеш медицинска сестра, за да помага? И колко ли щеше да струва това?

Замислих се.

— Може, ако състоянието ѝ продължи да се влошава.

Погледнах към часовника. 5.42.

— Тръгвай — каза Крендал. — Ще се справя някак, докато се върнеш. Предай на Джо много поздрави. Липсва на всички ни тук.

— Благодаря.

Грабнах една кърпа от стойката зад мен, припряно избърсах ръце, тупнах Крендал по гърба и изскочих през задната врата.

Първо трябваше да се прибера и да видя как е Леля Джо.

Едва не съборих двама души, докато търчах по тротоара на Браунсвил. Когато влязох в сградата, взимах по две-три стъпала наведнъж.

Дънк отвори широко вратата, докато се мотаех с ключовете.

— Пич, влошава се.

Избутах го навътре в апартамента.

— Да беше отворил някой прозорец ли… Тук е като в пещ.

— Опитах, но скъпоценната ти леля едва не се изтърси от фотьойла в опита си да стане и да ги затвори. Замръзвала била. Че и трепереше. Кофти. Сложих я да легне обратно в креслото и я завих с одеяло. Спря да трепери, но пък започна да се поти. Когато се опитах да издърпам одеялото и да я поразхладя малко, тя ми метна смъртоносен поглед — а когато жена те погледне по този начин, знаеш, че е време да се оттеглиш по живо, по здраво. Сега спи.

Леля Джо се бе излегнала във фотьойла си, завита почти презглава с дебело одеяло. Очите ѝ трепкаха зад затворените клепачи, очевидно в ритъма на онова, което сънуваше. На главата си имаше яркозелена скиорска шапка.

Да, Леля Джо вече носеше шапки. Постоянно.

Знаех, че повечето ѝ коса е опадала заради лечението, но тя не ми даваше да погледна. Беше прекалено горда. Чудех се дали да не ѝ подаря перука, но не знаех как да повдигна темата, без нещата да станат неловки.

На изподрасканата дървена масичка стоеше кенче от кока-кола, от което се извиваше тънка струйка дим.

— Колко са днес? Дънк сви рамене:

— Видях я с поне пет, но мисля, че успя да издърпа още една в тоалетната. Стоя там четиресет минути, без да си направи труда след това поне да пусне водата. В крайна сметка излезе, когато я предупредих, че ако не го стори, влизам аз.

Открих пакета „Марлборо“, затиснат между крака ѝ и страничната облегалка на фотьойла. Вътре бяха останали шест цигари.

Когато я диагностицираха с левкемия, се опитах да я придумам да спре пушенето веднъж завинаги. Криенето на пепелниците не свърши работа — бях опитал преди много години, но тя винаги намираше начин да изхвърля фасовете си (като например кенче от кока-кола, отворен прозорец или някоя от обувките ми). Когато стартира химиотерапията и лъчетерапията, започнах да ѝ взимам цигарите само колкото да открия как нови и нови пакети мистериозно се появяват отникъде. Нямам представа откъде ги вадеше. Прерових целия апартамент, за да намеря скривалището ѝ. Тя не излизаше — все някъде трябваше да ги крие.

На третото или четвъртото ни посещение д-р Павиа ме дръпна встрани и ми обясни, че като се има предвид колко дълго време е била пушачка, може да се окаже невъзможно да я накарам да ги откаже. Пък и на този етап спирането на цигарите можело да донесе повече вреди, отколкото ползи. Каза, че някои пациенти почвали да наддават на килограми и кръвното им се покачвало, когато откажели тютюна. Наддаването щяло да бъде плюс (беше отслабнала с почти петнайсет килограма), но високото кръвно — не. С две думи, рисковете били доста повече. Каза ми да продължа да опитвам, но да не се шашкам, ако нищо не стане.

Пък и имахме значително по-големи проблеми.

Ракът се бе разпрострял от кръвта ѝ в лимфните възли, далака, черния дроб и бе започнал да навлиза в централната ѝ нервна система. Химиотерапията и лъчетерапията забавяха процеса, но не достатъчно.

Леля Джо губеше битката.

После започнаха и болките.

— Пи ли си хапчетата?

— Да, но са ѝ предписали трамадол. Засега върши работа, но едва-едва. Организмът ѝ вече започва да свиква. Трябва да ѝ намерим нещо по-силно.

Не го изрече на глас, но имаше предвид хероин. Беше носил вече няколко пъти. Каза, че когато чичо му умирал от рак, хероинът и тревата се оказали значително по-ефективни от оксикодона, който лекарят му предписвал. Дори по-ефикасни от морфина, който му давали малко преди края.