Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Мъж.

— Защо сте го избрали? Какво е направил?

Докторката замълчава.

— И след това ще ми разрешите да я видя?

— Такова е правилото.

— Колко време ще имам?

— Един час.

— Искам два.

— Един час, и ако продължаваш да настояваш, ще се погрижа следващия път да бъде тук само за трийсет минути. Може и по-малко.

— Съжалявам, Док.

— Д-р Дъргин.

— Съжалявам, д-р Дъргин. Просто… освен нея и вас не виждам други хора. Очаквам посещенията ѝ с такова нетърпение.

— Но не и моите, така ли?

— Знаете какво имам предвид.

— Всъщност не знам, Дейвид. Защо не ми обясниш?

— Вие говорите с мен, защото така трябва. Защото това ви е работата. Тя говори с мен, защото така иска.

— И ти няма да я нараниш, нали? Както си наранил родителите си? Както другите?

— Искате да кажете — както по време на телефонните обаждания?

— Да. Както при телефонните обаждания.

— Не. Никога не бих я наранил.

— Обичаш ли я?

Тишина.

— Дейвид?

— Не съм сигурен, че разбирам какво е любовта. Знам за нея само от книгите.

— Любовта е да те е грижа за някого повече, отколкото те е грижа за самия теб. Помисли върху това — ако да ме убиеш, означава да получиш свободата си, би ли го направил?

Тишина.

— Може да отговориш, без да се притесняваш, Дейвид. Няма да си навлечеш неприятности. Би ли ме убил, за да се измъкнеш оттук?

— Вие сте глуха. Не мога да ви убия.

— Но ако можеше? Ако бях в състояние да те чувам, би ли ме убил?

— За свободата си?

— Да, за пълната си свобода.

— Да.

— Без колебания? Без угризения? Все пак се познаваме от доста време.

— Вие ме държите затворен в кутийка. Пускате ме да изляза само ако нося маска. Аз съм ваш затворник, а вие сте моят надзирател. За вас не съм нищо повече от опитна мишка.

— А Стела? Нея би ли убил? Ако да отнемеш живота ѝ, би означавало да спечелиш същата тази свобода?

— Не знам.

— О, мисля, че знаеш много добре. Прекарал си безброй часове с нея, тя може да те чуе, но ти никога не си я наранил. Дори не си опитвал, даже и като малко дете.

— И това означава, че я обичам?

— Мисля, че да.

Дейвид не казва нищо.

— Нека да погледнем от друга страна. Ако ти кажа да я убиеш, ако те инструктирам да я убиеш и те уверя, че ако го извършиш, ще получиш свободата си — същата свобода, за която говорехме преди малко, би ли го направил?

— Не.

— Защо не?

— Защото ме лъжете. Никога не бихте ме пуснали да си вървя.

— Добре, само заради спора да предположим, че бих те пуснала.

— Не мисля, че бих могъл да я нараня.

— Защото я обичаш.

— Предполагам, че да, ако именно това означава да обичаш.

— Повече, отколкото си обичал родителите си, когато си ги убил.

— Бях дете. Реагирах прекалено бурно.

— Тоест, ако се случи отново днес, ти не би ги наранил?

— Не, вече мога да го контролирам. Вече разбирам как работи. Аз управлявам емоциите си, а не те мен.

— Чудесно, Дейвид. Много проницателно.

— Значи мога да я видя?

— След телефонното обаждане.

— Добре.

— Цяла нощ ли стоя тук?

Детектив Фаустино Брайър очевидно бе задрямал. Не беше чул Джой Фогел да влиза, не я бе чул да си налива кафе и не бе усетил как се бе настанила на бюрото точно срещу неговото. В момента седеше там, в ръцете ѝ димеше чаша кафе, беше се облегнала на стола и леко бе килнала главата си вляво. Правеше така, когато задаваше въпроси. С течение на времето Фаустино забеляза, че Джой накланя глава наляво, когато вече знае отговора на въпроса си, и надясно, когато не го знае.

Фаустино се изправи на стола си, погледна празната чаша от кафе пред себе си и примлясна с пресъхналите си устни.

— Колко е часът?

— 4,23 сутринта — отвърна тя, без да се замисли и за секунда.

— Готин номер. Как позна?

— Оттук виждам часовника в стая за разпити номер две.

Фаустино извърна глава и хвърли бърз поглед зад себе си. Вратът му възмутено реагира с поредица изпуквания и скърцания. Съзираше бяло петно на стената на малката стаичка за разпити. През последното десетилетие зрението му се влошаваше с всеки изминал месец. Беше на четиресет и три — с единайсет години по-възрастен от партньорката си. Понякога това имаше значение, но през повечето време нямаше. Сега определено имаше. Зрението си отиваше с годинките, а той определено не се подмладяваше.

Фогел изглеждаше напълно будна и съсредоточена, което бе странно, като се има предвид кое време е. Не носеше грим, с изключение на съвсем дискретна очна линия. Русата ѝ коса, все още влажна, бе прибрана в обичайната конска опашка.