Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Ако този превключвател се счупи, мислиш ли, че някой ще забележи?

— Сигурен съм, че ви проверяват — отвръща Уорън.

— Както всички останали протоколи за сигурност, които никога не сме виждали? Аха, сигурен съм, че някой ги проверява. Обзалагам се, че някой се занимава с това денонощно.

Уорън се извръща към плътното стъкло на прозореца.

— Не мога да го видя. Ти виждаш ли го?

— Ето защо те питам дали спи. Не мисля, че е в леглото си.

— Вътре е шибана тъмница. Трябва да пуснат пак онази червена нощна лампа.

— Хлапето казало на докторката, че не може да спи добре заради светлинката. И тя я махна.

— Е, така или иначе, не мисля, че е в леглото си.

— Може да е в кенефа.

— Може. Не го виждам и на инфрачервеното обаче.

— Е, със сигурност не е излязъл да се поразходи. Включи лампата за секунда.

— Категорично не. Не искам да ме докладват.

Карл се мръщи.

— Няма да ни мъмрят, че сме го проверявали. Ако не искат да палим лампите, за да си вършим работата, трябваше да се опълчат на докторката за тази нощна лампа. Просто ще светнем за секунда, ще видим какво прави, после ще изгасим отново. Чиста работа.

Уорън въздиша.

— Добре, но бързо. Ако спи, не искаме да го събудим.

Карл се пресява през контролното табло и пуска осветлението.

Уорън се навежда по-близо до прозореца за наблюдение.

— Не го виждам. А ти?

Карл се изправя, приближава се и също поглежда.

— Виждаш ли го?

Карл клати глава и натиска бутона за микрофона.

— Хей, хлапе, къде си?

Уорън перва ръката му.

— Недей!

Дейвид изскача изпод прозореца и плясва двете си длани върху стъклото. Движението е безшумно, дебелото стъкло поглъща звука от удара, но въпреки това двамата мъже отскачат назад.

Кракът на Карл се оплита в стола. Карл пада на земята като безформена купчина.

— Мамицата му! — крещи Уорън.

Дейвид им се хили от другата страна на прозореца. Изкикотва се тихо, когато Уорън напипва бутона за осветлението и отново потапя стаята в мрак.

В края на краищата се съгласих да взема револвера. На 8 август 1989 година — годината, в която официално станах тийнейджър — си паркирах задника на пейката на гробището и зачаках. Беше доста топло и се чувствах като идиот, седнал там с яке, но това бе единственият начин да скрия оръжието. Опитах се да го тикна в колана на джинсите си (както отпред, така и отзад), както правят по филмите, но стоеше ужасно нестабилно и падаше на земята след няколко крачки. А и трудно щях да обясня странната издутина в панталоните си — дори ако пуснех тениската свободно, револверът определено личеше. Бях пораснал доста тази година — от сто четиресет и пет сантиметра бях стигнал до метър и шейсет само за девет месеца. Тежах обаче само четиресет и шест килограма. Приличах на телеграфен стълб, върху който са нахлузили дрехи, излезли от мода още миналата година. Мършавото ми кокалесто тяло просто не бе създадено, за да крия патлак по него — нещо, с което нямаше да свикна още няколко години.

Бащата на Дънк имаше кобур за глезена, но кракът ми бе прекалено малък, а револверът — прекалено голям. Така че оставаше само вариантът с якето. Беше ми подарък от г-н Крендал — кафяво кожено авиаторско яке, принадлежало на сина му. По-късно научих, че бил убит през войната. Якето имаше два вътрешни джоба и револверът влизаше идеално и в двата. Тъй като дрехата ми бе леко голяма, силуетът на оръжието се губеше сред гънките, чупките и издутините, които тялото ме тепърва щеше да запълва.

Якето бе перфектно, ако не взимаме под внимание жегата.

Трийсет градуса, когато тръгвах от апартамента на Дънк, без изгледи за разхлаждане, поне до залез.

Не исках да взимам револвера, но аргументите на Дънк ми се сториха убедителни, а той ги изтъкваше едва ли не всеки Божи ден през изминалата година. Когато най-сетне се съгласих, изглеждаше облекчен.

— Това е „Роси 352“, двуинчова цев, калибър .38 специален. Петзаряден… — Той врътна китка и барабанът изскочи, разкривайки петте златисти гилзи. Дънк завъртя барабана и го върна на мястото му. — Може да дръпнеш ударника, ако искаш да ги уплашиш, но даже и да не го сториш, револверът пак ще стреля, просто ще се наложи да дърпаш спусъка малко по-дълго. — Беше уверен като ветеран от войната. Баща му вярваше, че е по-добре синът му да е запознат с оръжието, да разбира опасностите и да знае как да го използва. — Мерникът и мушката са фиксирани, няма нужда от настройване — продължи той. — Просто насочваш, гледаш мерникът и мушката да съвпаднат, след което стреляш. Когато дърпаш спусъка, първо издишай или направо задръж дъха си за малко. Ако дишаш, докато стреляш, това може да повлияе на точността на прицела ти. Това е спусковата скоба. Винаги дръж пръста си на спусковата скоба, освен ако не си решен да стреляш. Ако държиш пръста си на спусъка, има голяма вероятност да го натиснеш, без да искаш, и да се гръмнеш в крака или нещо от този род. — Дънк ми подаде револвера с цевта надолу. — Прибери го в джоба си и не го вади, докато не усетиш, че ще се наложи да го използваш. Татко винаги казва, че вадиш оръжие само ако си готов да убиеш човек. Веднъж щом го измъкнеш, няма връщане назад. Готов ли си?