Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Замъкнахме останките от велосипеда ми в гората между Ноубълс Лейн и гробището, след което яхнахме колелото на Дънк (аз бях седнал на кормилото). Дънк въртеше педалите като бесен под влиянието на адреналина, затова успяхме да стигнем до нашия блок за няма и десетина минути. Отидохме в апартамента на Дънк. Знаех, че Леля Джо най-вероятно е в закусвалнята, но имаше шанс и да не е, а не ми се искаше да ме вижда в подобно състояние.

Дънк извика: „Прибрах се!“, когато влязохме, но никои не му отвърна. Нямаше представа къде може да е баща му.

Отидох право в банята, съблякох мръсните си дрехи и се пъхнах под душа. Очаквах да видя някакви следи от наранявания, но нямаше нищо — нито драскотина, нито порязване, нито оток.

След като се изкъпах, облякох дрехите, които Дънк ми беше приготвил — джинси, един размер по-големи, и тениска на Боби Макферин, на която под голямото жълто усмихнато лице на певеца пишеше: „Don’tworry, be happy“ .

Открих Дънк в кухнята. Пиеше бира. До него стоеше Уили, също с бира в ръка.

— Какво, мамицата му, се случи току-що, Тач?!

Измъкнах от хладилника кенче кока-кола, отворих си я и се тръснах на един от празните столове. Седалката издаде пърдящ звук от една дупка в зеления винил отстрани.

— Може би и ти трябва да си отвориш една бира — каза Дънк. — Мисля, че си я заслужи. Сигурно ще почне да те боли, щом премине първоначалният шок. Бирата ще помогне.

Откога пък Дънк пиеше бира?

— Добре съм, наистина. Май колелото ми понесе най-много, а аз извадих късмет. Земята беше мокра. Калта е омекотила удара при падането.

Дънк се наведе напред:

— Ти не падна . Ти летя . Тоя джип ти даде такава начална скорост, че хвърча като някакъв дебилен Супермен с развяващи се ръце…

Той размаха ръце и направи такава крива физиономия, че нямаше как да не се засмея.

Дънк се изправи, отиде до хладилника, измъкна от него една бира, отвори я и я постави пред мен, сетне се върна на мястото си. Кухнята миришеше на плесен. В мивката бе струпана камара мръсни чинии. На плота стоеше празно бурканче от фъстъчено масло. На ръба му бе кацнала муха.

— Наистина не ми се пие бира.

— Обаче ще пиеш.

Той се пресегна към средата на масата и отмести встрани броя на „Момчешки живот“ 9 9 „Boys’Life“ е месечно списание на бойскаутите. — Бел.прев. , оставен там. Под него бе револверът на баща му.

Хвърлих бегъл поглед към Уили, после отново към Дънк. Доколкото знам, не беше показвал оръжието на никого освен на мен.

— Това пък за какво ти е?

— Трябва ни нов план — отсече Дънк.

— Но не ни трябва оръжие.

— Опитаха се да те убият.

— Опитаха се да ме сплашат.

— Ако искаха да те сплашат, щяха да карат много близо зад гърба ти. Може би дори да те избутат от пътя — възрази Дънк. — Те обаче дадоха газ до ламарините и се забиха в задницата на велосипеда ти. Ударът потроши колелото ти и сигурно щеше да те убие, ако не беше такова къс-метлийско копеле. Чак се чудя как така не дадоха на заден и не те прегазиха още веднъж, за да са сигурни, че са си свършили работата. Бас хващам, че сигурно са се замисляли за това, но са се отказали, като са те видели как прелиташ с циганско колело над мантинелата.

— Просто се опитваха да ме сплашат — настоях аз.

Дънк се наведе още по-близо към мен:

— Който и да шофираше онази коля, дори не се опита да натисне спирачката. Виж, газта настъпваше яко. След като те удариха, изчезнаха — даже не намалиха. Дори да блъснеш някого случайно, намаляваш, най-малкото за да видиш дали колата ти не е пострадала. Но тук нямаше и грам спирачка. Опитаха се да те убият, пич.

Уили отпи от бирата. Очите му се насълзиха.

— Видя на какво прилича колелото ти, нали?

Кимнах.

— Когато те приближих, изглеждаше по същия начин — усукан, премазан. Бях сигурен, че си мъртъв.

Дънк отпи от своята бира. Неговите очи не се насълзиха.

— Уили срещнал някакво комби на Браунсвил и убедил една възрастна дама, че приятелчето му е пострадало зле след автомобилна злополука, че виновният шофьор е избягал и че имаме нужда от помощ. Когато не ни открил там, където ни остави, прекарал следващите десет минути в опити да ѝ обясни, че нещата явно не са били чак толкова зле, колкото изглеждали на пръв поглед.

Уили кимна:

— Искаше да звъни на ченгетата. Успях да я разубедя. Първо си помисли, че някакво полумъртво дете тика велосипеда си към дома. Когато не успяхме да открием полумъртвото дете, тя побесня и си помисли, че я разигравам — тогава вече наистина реши да се обажда в полицията. Сграбчи ме за фланелката и се опита да ме замъкне в комбито. Успях да се изтръгна, метнах се на колелото и цепих направо през гробището, за да се отърва от нея. Егати гърлото имаше това бабе. Още я чувах я как крещи, когато бях преполовил пътя си. Предположих, че сте дошли тук.