Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Дънк даде на Уили двасет долара от моите пари. В замяна Уили Тру Дат се съгласи да ни помогне днес, без да задава въпроси.

— Червен Едно, тук Лидер. Можеш ли да опишеш превозните средства отново?

Бяхме се погрижили. Натиснах бутона за предаване:

— Бели джипове, поне три на брой. Може да са повече, може и по-малко. Ще са абсолютно еднакви и ще се движат в пакет. Край.

— Тук Червен Две. Имаме ли производител и модел? Край.

Уили знаеше, че не са ни известни такива подробности. Разпитваше ме от момента, в който се включи.

— Съвсем не — отвърнах аз.

— Червен Лидер, тук е Червен Две. Когато се върнем в базата, предлагам да гласуваме отмяна на мъжествеността на Червен Едно. Момче, което не може да идентифицира модела и марката на превозно средство или да разпознае звука от двигателя, би трябвало да бъде пратено да мие корвета на Барби до последния ден на детството си. Край.

— Тук Червен Лидер. Съгласен. Край.

— Да ви го начукам и на двамата.

— Забрави да кажеш „край“. Край.

— Да ви го начукам и на двамата. Край.

— Не, благодаря. Край — отвърна Уили. — Все още е страшен студ. Край.

Потреперах. Бях на път да замръзна. Май трябваше да навлека по-дебело яке. Дъждът трополеше по чадъра и се стичаше отстрани, като пръскаше навсякъде. Джинсите и обувките ми бяха вир-вода и въпреки че на теория слънцето щеше да залезе чак след два часа, вече бе изчезнало в пороя, който се изливаше от мрачните буреносни облаци.

Потърках ръце. Забелязах, че малкото петно, където Стела бе написала съобщението си, най-накрая е боядисано. Черната боя проблясваше под дъждовните капки.

Радиото в джоба ми изпищя. Силен, пронизващ звук от микрофония.

Тогава видях фаровете. Три… не, четири приближаващи се автомобила. Натиснах припряно бутона за предаване:

— Четири превозни средства идват по Транкуилити Лейн към мен. Мисля, че са те.

— Не съм свалял очи от пътя. Не са минавали покрай мен. Ти видя ли ги, Червен Две?

— Съвсем не.

Статичен шум.

Натиснах бутона:

— Трябва да са минали покрай някой от двама ви. Няма друг начин да стигнат тук. Край.

Статичен шум.

Четирите джипа спряха по средата на пътя. Фаровете им прорязваха дъжда и осветяваха асфалта и надгробните плочи. Чистачките на първия джип издаваха ритмичното шшшуп-шшшуп .

Бръкнах в якето си — този път по-бавно, за да не привличам излишно внимание — и натиснах бутона:

— Те са. Четири джипа, всичките бели.

От уоки-токито бликна още едно пищене, след което замлъкна окончателно.

Никакъв отговор от Дънк и Уили.

Не можех да видя какво става в колите. Вътрешността им изглеждаше черна, пълна със сенки, изгубена отвъд бурята.

Натиснах бутона отново:

— Там ли сте? Чувате ли ме?

Чаках вратите на джиповете да се отворят и от тях да слязат госпожа Оливър и останалите. Джиповете обаче просто си стояха там — фаровете ме наблюдаваха втренчено, а чистачките продължаваха своя танц.

Шшшуп-шшшуп.

Минаха пет минути.

Десет.

Нещо не беше наред.

Още едно пропищяване от радиостанцита, после статичен шум, после нищо. Изправих се.

Двигателят на първия джип изръмжа, гумите му забуксуваха, най-накрая захапаха мокрия асфалт и бялото возило се втурна към мен. Останалите го следваха. Отскочих встрани, за да не ме прегазят, и паднах върху пейката. Изпуснах чадъра. Вятърът го подхвана и го завлече сред надгробните плочи.

Впих очи в подминаващите ме джипове. За частица от секундата ми се стори, че виждам Стела, притисната към стъклото на третия. После изчезнаха.

Изправих се отново, извадих уоки-токито от джоба на якето си и хукнах към горичката. Краката ми се пързаляха по мократа трева.

— Тръгват! Тръгват! Чувате ли ме?

Дънк беше първият, чийто глас успя да стигне до мен през статичните шумове:

— Загубихме те за секунда. Повтори.

— Нещо не е наред. Те спряха и стояха там известно време, след което потеглиха. Движат се по Транкуилити покрай гробището. Трябва да са точно до входа в момента!

Още статичен шум.

— Червен Две, говори Червен Лидер. Приближи се колкото можеш, докато имаш видимост към входа. Аз също ще приближа. Трябва да разберем в каква посока…

Изгубих ги, щом навлязох в гората.

Затичах под балдахина, който дъбовете бяха разперили пад земята, лъкатушех между дърветата и храстите, разбърквах нападалите листа. Спънах се в един клон, дебел колкото крака ми, и едва не се проснах по лице. Размахах ръце и някак си успях да запазя равновесие. Продължих да тичам.