Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Зад скамейката хълмчето се спускаше към гъст пояс дървета по края на гробището, а на няколко крачки по-нататък започваше дивата природа. Когато стигнах до дърветата, се обърнах назад и се загледах в пейката.

— Той ме нападна веднага щом останалите си тръгнаха, значи ни е наблюдавал. Оттук мога да видя скамейката, но заради хълма нямам видимост към мястото, където бяха паркирали джиповете.

— Може да ги е чул — предположи Дънк. — Тук е толкова тихо.

— Аха, възможно е.

— Я ми повтори точно думите му?

— Каза: „Натискът, който усещаш на кръста си, е от доста остър нож. Настойчиво ти препоръчвам да не мърдаш.“ След което притисна нещо към устата ми. Усетих някаква сладникава миризма, след това изключих.

— Вероятно е било хлороформ, като онзи, който използвахме за мишките в класа на господин Лидън.

— Точно така.

— Видя ли ножа? Поклатих глава.

— Значи не си сигурен, че е имал нож?

— Явно не съм.

Претърсихме пространството около дърветата, пръстта, храстите, търсихме навсякъде следи от мистериозния мъж, стигнахме чак до края на гората на Ноубълс Лейн и не открихме нищо. Предположихме, че тук го е чакала кола, до която ме е замъкнал, но дори да беше така, не бе оставил никаква следа. Два часа по-късно, целите в мръсотия, се върнахме до скамейката.

— Трябва да поговорим и за цветята — обади се Дънк, като почеса едно ухапване от комар на лявата си ръка.

— Какво за цветята?

— Каза, че Стела ги е взела и секунди по-късно те са умрели в ръката ѝ. Според мен трябва да си признаеш, че си наскубал някакви увахнали бурени вместо цветя, а после си си въобразил, че виждаш нещо, което на практика не си видял. Алтернативата е някакви дивотии в стил „X-мен“, и въпреки че обичам този комикс, знам, че всичко в него е измислица. Тези неща не са реални.

Сведох поглед към ръцете си и преплетох пръсти.

— Тя стана и остави цветята на пейката. Възрастната жена…

— Госпожа Оливър?

— Госпожа Оливър ѝ нареди да се върне и да ги вземе. Стела не искаше. Госпожа Оливър я принуди да се върне. Стела ги взе и тогава видях как те се сгърчват и умират, докато тя крачи към джипа.

— Къде бяха паркирали?

Посочих към пътя:

— Ето там.

— Това са само около десетина метра.

— Аха.

— Значи някак си е успяла да убие цветята за няма и трийсет секунди?

— Че даже и за по-малко.

— И после се качи в джипа и пое към залеза?

Затворих очи и разтърках слепоочията си.

— Не трябваше да ти разказвам нищо.

Никой от нас не продума близо минута. Когато Дънк най-накрая заговори, подбираше думите си много внимателно:

— Вярвам ти, че ти вярваш , че си я видял как убива цветята. Хайде да го оставим така засега, а?

— Беше без ръкавици — изрекох тихо.

— Моля?

— Всеки път, когато я срещнех, носеше ръкавици. Без значение дали беше студено, или не. Мисля, че госпожа Оливър искаше да видя това. Мисля, че госпожа Оливър я е накарала да махне ръкавиците, за да видя как убива цветята.

— Да речем, че е така. Но откъде госпожа Оливър е била сигурна, че ще донесеш цветя?

— Нямам представа.

Образът на трупа, който бях открил в уличката, изведнъж изникна в съзнанието ми. Опитах се да го прогоня, но го виждах все по-ярко — сухата, древна плът, приличаща на обгоряла, пустите очни кухини, вперили невиждащ поглед в мен…

Малката ти приятелка стори това.

— Каза, че идват тук всяка година на една и съща дата, нали?

Кимнах.

— Аха. На 8 август.

Дънк присви очи. Усещах как в главата му ври и кипи.

— Значи имаме една година, за да изготвим план.

— Какъв план?

— Как да ги проследим. Трябва да разберем къде отиват тези джипове, когато си тръгнат оттук.

Запис в дневника 08/08/1988

Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.

Аудио/Видеозапис:

— Днес му позволиха да използва телефон.

— Сериозно? И какво стана?

— Не би ти се искало да си отговорилият на това обаждане.

— Съвсем не, сър.

— На кого се обади?

— Те набраха номера вместо него. Правили са го и преди, когато още бе малък, само че не мисля, че тогава разбираше за какво става въпрос.

— Сега обаче разбира, нали?

— Сега определено разбира.

— И пак ли го направи?

— Аха.

— Знаеш ли кое е по-лошото?

— Кое?

— Мисля, че искаше да го направи. Когато приключиха и той затвори телефона, се усмихваше. Малкото говно се кефеше.

— Някой трябва да го очисти.