Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Парите са за черни дни — най-накрая отвърнах аз. — Ще ги пазя засега. Все ще измисля нещо.

— Грози те влизане в пандиза за убийство. Бих казал, че черните дни аха-аха и ще настъпят. Дано си скрил парите на сигурно място. У семейство Харууд миналата седмица влезли крадци. Взели им стереоуредбата, телевизора, преровили всички чекмеджета и шкафчета, нарязали матраците… голяма бъркотия. Някой даже се изтропал в тоалетната на котката. Кой, мамка му, би направил такова нещо ! Може би трябва да преместиш кинтите на по-безопасно място или да ги пръснеш на няколко места, така че, ако някой влезе да краде, да не отмъкне всичките накуп.

Дънк беше прав. Колко нощи само бях прекарал в притеснения за парите. Преди няколко месеца бях изрязал с остър нож страниците на „Илиада“ — чудовищно дебела книга, която нямах намерение да чета втори път. Сложих парите в получилата се дупка, след което натиках томчето най-отзад в гардероба, в кашон, пълен с други книги. Върху този кашон натрупах още три. Така че парите бяха скрити доста добре… но не идеално добре. Е, във всеки случай беше по-добро решение от чекмеджето ми с бельо, където парите изкараха по-голямата част от миналата година.

— Появи се някакъв — промърмори Дънк. Придърпа празната си чаша и се престори, че пие, докато оглеждаше внимателно уличката отсреща. — Прилича на детектив.

Наистина приличаше на детектив. Беше облечен в омачкан тъмносив костюм, с червена вратовръзка. Вероятно около годините на Леля Джо — края на трийсетте, началото на четиресетте. Косата му бе кестенява, късо подстригана отстрани, мъничко по-дълга отгоре. Вятърът се заиграваше с нея и я рошеше, но на мъжа очевидно не му пукаше.

— Какво прави?

— Просто си седи там и си зяпа.

— Самичък ли е?

— Така мисля. И вчера беше тук. Сега се сетих, че го познавам. Сигурно е онзи детектив, за когото ставаше дума в статията.

— Може. — Хвърлих поглед към вестника на масата и потърсих името му. — Фаустино Брайър.

— Що за име е Фаустино!? — възкликна Дънк. — Как му викат? Тино ли?

— Прекалено много прилича на Дино от „Семейство Флинтстоун“. Може би Фауст. Само че едва ли би му харесало.

— Защо?

— Фауст е бил някакъв стар немски пич, който сключил сделка с дявола. Дал му душата си в замяна на безгранични познания и доста материални блага — обясних аз. Учителката ми по английски, госпожа Орглър, ми бе дала задание да прочета книгата през лятото. Отне ми само седмица. После я прочетох втори път. Обичах да чета всичко, в което се споменаваше за магия.

— О, със сигурност ще постъпя така, като стана на шестнайсет и реша да си купувам кола — ухили се Дънк.

— Цялата работа не свършва добре за Фауст. Оказва се, че душата ти е нужна доста повече, отколкото някакви си там неща.

— Яркочервен „Мустанг“, производство 66-а или 67-а, кабрио, осем цилиндъра под капака — не се отказваше Дънк. — Дали според теб бих могъл да измъкна и един милион долара и яка къща? Ще ми трябва гараж за колата и пари за бензин.

— За твоята душа ще си късметлия, ако успееш да изкопчиш „Форд Пинто“ с дупки на пода и едно тесте купони за храна, че да изкараш зимата. Дори дяволът си е бизнесмен. Веднага ще разпознае изгодната сделка.

— Е, не е казано, че мустангът трябва да е в добро състояние… Аз ще си го стегна. Знам как.

Изправих се на стола, за да виждам по-добре какво става от другата страна на улицата.

— Къде изчезна онзи?

Голям бял камион, на който отстрани с големи букви бе изписано „Будвайзер“ бе спрял на Браунсвил Роуд пред „Кармайн“. Нищо не виждах заради него.

— И аз не виждам — Бирения Джо ми пречи. Може би трябва да се разходим дотам.

— Абсурд!

Пет минути по-късно камионът с бира потегли. Детективът не се виждаше никъде.

— Може да е в уличката. Колата му още е тук.

— Всички ченгета ли карат „Краун Виктория“? — попитах аз.

— Ако дяволът не ми даде мустанг, и на „Краун Виктория“ съм навит. Не придирям много. Особено ако има от ония готините прожектори до мястото на шофьора.

И двамата се взирахме през прозореца. Никой от нас не видя как детективът бутна вратата и влезе в закусвалнята.

Дънк го съзря пръв и ме ритна под масата.

Детектив Фаустино Брайър стоеше неподвижно пред вратата в средната част на закусвалнята и методично оглеждаше отдясно наляво обстановката и посетителите.

— Мамка му — прошепна Дънк. — Скрий се под масата или нещо такова.

— Няма да се крия под масата. Само ще привлечем вниманието му. Той си няма представа кой съм. Не се стягай. Спокойно.