Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Прав си.

Дънк се облегна назад в сепарето. Ръцете му бяха на масата. Беше преплел пръсти.

— Не чак толкова спокойно.

— Пак си прав.

Той седна като хората и се заигра с празната чаша от млечния шейк. Очите му бяха впити в пластмасовата повърхност на масата. Изглеждаше толкова съсредоточен, сякаш изследваше всеки нюанс от цветовете там за училищен проект.

— Седнете където и да е! — извика Крендал от кухнята. — Ей сега ще дойде някой да ви обслужи! Лърлийн! Клиент!

Детективът прокара ръка през косата си, за да я по-обуздае, но тя веднага пак щръкна. Разкопча сакото си и седна пред бар-плота. От вътрешния си джоб извади бележник и го заразлиства.

Измъкнах от портфейла си петдоларова банкнота и я затиснах с чашата си.

— Да вървим.

— Тъкмо си мислех… — прошепна Дънк, без да мърда устни. — Ще му отвлека вниманието все някак — ще съборя някоя чаша например или вилица, ще видим… Тогава всички ще погледнат към мен, а ти през това време — беж към вратата. Ако тръгне да те гони, ще го спъна и ще ти спечеля още малко време. Вярно, голям е, но мога да го забавя.

— Или просто може да си излезем като нормални хора.

— Не може да подлагаме на риск свободата ти.

— Защо говориш така?

— Как?

— Без да си мърдаш устните.

— Не искам никой да разбира какво си говорим.

— Никой не дава и пет пари какво си говорим. Хайде, на три.

Преброих до три, изправих се и тръгнах към изхода. Дънк се поколеба за миг, сетне ме последва. Мислех, че сме успели. Вече усещах хладния въздух навън, докато ръката ми хващаше металната брава и я натискаше.

— Хей, хлапе…

Двамата с Дънк замръзнахме. Хората, които вървяха по тротоара, заобикаляха полуотворената врата и продължаваха по пътя си. Можехме да избягаме. Дънк вероятно бе прав. Главите ни се извърнаха едновременно и погледнахме към детектива.

Беше се извъртял на стола си и гледаше право към нас. Очите му се спряха върху Дънк.

— Ти беше тук вчера, нали? Отсреща, в уличката?

— Да, сър — отвърна Дънк. През изминалата година гласът му бе придобил леки басови нотки, но точно в този миг звучеше като малко дете.

— Много яко, нали? Както по телевизията?

— Да, сър.

— Как се казваш?

— Дънкан Наполеон Белино — без капчица колебание отговори Дънк. — Живея на Браунсвил Роуд 1822, апартамент 207. На единайсет години съм, сър.

Детективът повдигна вежди, посегна към бележника и драсна нещо в него. Наведе се напред. Погледът му не се откъсваше от Дънк.

— Ами онзи ден? Или по-предния ден? Забелязвал ли си нещо странно? Някой, на който не му е мястото тук, да се размотава?

— Не, сър.

— Кога за последно си ходил в тази уличка? Играл ли си там?

— Не, сър.

— Не, не си играл? Или не, никога не си бил в уличката?

— И двете. Искам да кажа… никога не съм бил в тази уличка. Не играя там.

Лърлийн Уолдрип излезе от кухнята и метна бяла кърпа върху бар-плота.

— Съжалявам за закъснението, бях отзад. Трябва ли ви меню?

Когато детективът се извъртя към нея, двамата с Дънк изскочихме през вратата, грабнахме велосипедите си, подпрени на лампата пред закусвалнята, и отпратихме нагоре по хълма. Не погледнахме назад. През целия си живот не бях въртял по-бързо педалите.

Като подминахме хълма, завихме наляво по Мейтайд Стрийт, още две пресечки по-нататък, бърз десен завой по Клаус, още един ляв по Нюбърн… Веригата на велосипеда ми стържеше. През следващите двайсет минути обиколихме квартала два пъти, докато се убедихме, че колата на детектива няма да изникне неочаквано зад нас или някъде отпред. На върха на Горманс Хил набих спирачки, колелото поднесе и спря. Дънк заора в чакъла зад мен. Пуфтеше толкова силно, че едва чувах собственото си тежко дишане. По слепоочията ми се стичаше пот. Фланелката ми бе подгизнала.

— Трябва да се махнем от пътя — успях да произнеса най-накрая.

— Къде?

Знаех точно къде. От събота насам избягвах въпросното място.

— Да вървим.

Отне ни малко по-малко от десет минути да стигнем до гробището. Портите бяха отворени, така че продължихме навътре. Не натиснах спирачка нито веднъж, преди да стигнем до гробниците. Забавих и спрях между две от по-големите — на Полански и Нови. Слязох от колелото, облегнах го на стената и се помъчих да си поема въздух. Дънк нагласи велосипеда си до моя.

— Тоя тип е като хрътка — изрече приятелят му между две изхриптявания. — Видя ли как ме сгащи в закусвалнята?

— Не мисля, че знае нещо.

— Може пък аз да съм човекът, който трябва да бяга. Може да се наложи да ми заемеш малко от онези пари.