Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Трупът изглеждаше обгорял.

Кожата му бе суха и почерняла.

Косата му беше побеляла, крехка и остра като тел. Големи кичури бяха опадали и лекият ветрец ги подмяташе насам-натам по мръсния асфалт.

Очите му бяха широко отворени. Или по-точно онова, което бе останало от очите му. На мястото, където трябваше да бъдат, имаше само съсухрени, жълтеникаво-бели кухини, потънали в черепа му. Гледаше ме с пуст поглед, с леко зяпнала уста.

Изглеждаше стар.

Изглеждаше по-стар от всеки, когото бях виждал. Мумия на хиляди години, само че без бинтовете.

Трупът изглеждаше обгорял, но странното беше, че дрехите му бяха непокътнати. Беше с фланелка на рок-бандата „Стикс“ и яке на бейзболния „Питсбърг Пайрътс“, с джинси. Дрехите бяха мръсни, но не и обгорели за разлика от него, все едно го бяха облекли, след като го бе застигнала ужасяващата му съдба. Залят с бензин, подпален и облечен, след като и последното пламъче е изгаснало.

Малката ти приятелка стори това.

Смърдеше ужасно.

Опитах се да не обръщам внимание на миризмата. Коленичих до тялото.

В комиксите, които четях, когато някой супергерой (или Костенурките нинджа) открие труп, първото, което прави, бе да се опита да разбере самоличността му.

Вероятно имаше портфейл.

Не исках да го докосвам, знаех, че не бива, но това не попречи на пръстите ми да бръкнат в задния джоб на панталоните му и да потърсят въпросния портфейл. Не ми попречи и да повдигна трупа точно толкова, колкото да издърпам портфейла.

Според шофьорската книжка името му бе Анди Флак от Бетел Парк. На трийсет и три години. Изобщо не приличаше на човека от снимката.

Анди Флак се изкашля.

Чак тогава побягнах.

Изхвърчах от уличката, като една не се подхлъзнах на някакви захвърлени мокри кашони, струпани на купчина. Чак когато излязох на тротоара, осъзнах, че се намирам точно срещу „Закусвалнята на Крендал“, на няколко пресечки от нас.

Хукнах по тротоара, като разблъсквах хората, които се изпречваха на пътя ми, и прескачах дупките. Влязох на бегом в нашия блок, изкачих стълбите на един дъх, замотах се с ключалката, най-накрая успях да отключа, влязох в апартамента и тръшнах вратата зад гърба си. Строполих се на пода. Дробовете ми свиреха и хриптяха от усилието, на което ги бях подложил. Отчаяно опитвах да си поема дъх. Чак когато осъзнах, че съм изпуснал портфейла, както и бележката, се паникьосах истински.

— Пич, това е адски скапано! Трябва да се обадиш в полицията — каза Дънк. Гласът му звучеше приглушено в слушалката. Баща му бил заспал, докато гледал телевизия, и не искал да го буди.

Въпреки че нашият телефон беше в кухнята, кабелът му бе много дълъг. Бях довлякъл слушалката до прозореца, за да виждам какво става навън.

— Полицаите вече са тук. Четири патрулки са препречили улицата, оградили са с жълта лента и оранжеви конуси. Сигурно има поне стотина ченгета. И линейка.

— Идвам ей сега! — Дънк затвори.

Пет минути по-късно стояхме един до друг на прозореца.

— Трябва да се качим на покрива.

— Не ми разрешават да ходя там. А и ще ни видят.

— И тук ни виждат.

— Не и ако не светнем лампите.

— Аз те видях.

— Наистина ли? Дънк се засмя.

— Не се притеснявай, всичките ти съседи са виснали по прозорците. По-готино е от „Законът на Ел Ей“. Не мога да повярвам, че си изпуснал онези неща. Чудя се как не си написал и името си на стената, последвано от „Арестувайте ме“. Мъртъв си, човече.

— Не ми помагаш.

— Ако бях на твое място, щях да падна на пода на секундата и да почна да правя лицеви опори. И да вдигам тежести. Трябва да позаякнеш. Хърбаво хлапе като теб няма да изкара и една нощ в пандиза.

— Все още не ми помагаш.

— Трябваше да отмъкна бинокъла на татко. Много е готин, донесъл си го е от войната. Забравих как се казва, нещо, започващо със „С“. С него виждаш много надалеч.

Издишах.

— Той беше жив. Не знам как, но беше жив.

— Е, освен ако парамедиците не са заформили в уличката една игричка на покер с него, не мисля, че е още жив. Преди колко време дойде линейката? Десет минути?

— Двайсет и три.

— О, работата е ясна. Труп е.

Телефонът иззвъня. Едва не паднах през прозореца. Очите на Дънк се разшириха.

— Ченгетата са, сто процента! Искат да ни дадат шанс да се предадем доброволно, преди да щурмуват сградата.

— Съмнява ме, че предварително ще звъннат по телефона.

Не ми се мърдаше от прозореца, но трябваше. Вдигнах на третото позвъняване. Беше Леля Джо.