Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— И защо те слушат? Ти си дете.

Тук тя се усмихна открито.

— Дете съм, нали? Ето защо те харесвам, Джон Едуард Тач. Ти казваш нещо съвсем очевидно, но независимо от това то излиза от устата ти, все едно е най-великото прозрение на света.

— Тя ми наговори доста неприятни неща. Спомена ли ти?

— Понякога тя е очарователна, грижовна жена, но друг път… Сметнах начина, по който се е държала с теб, за противен и разговарях с нея обстойно по този въпрос. Държи се много покровителствено с мен. Както винаги е било. Много по-покровителствено от останалите.

— Къде беше? Миналата година, имам предвид.

Този път Стела бе тази, която погледна към възрастната жена. Пръстите ѝ запрелистваха книгата машинално.

— Бях на място, което не е тук .

— Защо не те виждам през останалите дни в годината?

— Понеже ме виждаш днес.

— Кого идваш да видиш?

— Идвам да видя теб.

— Нямах предвид това! — изстенах. — Не отговаряш на нито един от въпросите ми.

— Може би трябва да спреш да ги задаваш.

— Може би трябва просто да си тръгна.

— Искаш ли да си тръгнеш? Въздъхнах примирено:

— Не.

Тя се извъртя към мен. Коленете ѝ се подадоха изпод полата.

Лицето ми пламна. Побързах да извърна поглед. Смущението ми очевидно я развесели.

— Защо искаш да ме виждаш? Защо идваш тук година след година, а понякога и по-често, и ме търсиш? Момиче, което си срещал едва няколко пъти? Да сме прекарали общо един час заедно, не повече, но съм склонна да се обзаложа, че си мислил за мен безброй други часове, чак до вманиачаване. Съвсем невинна гледка — коляното ми — накара сърцето ти да заподскача. Обикновено коляно. Ами ако беше стъпало или (о, Господи!) бедрото ми? — Тя заговори по-тихо, почти шепнешком: — Ами ако ти позволя да ме целунеш, Джак? Какво ще ти причини това простичко действие?

Тя се наведе към мен, толкова близо, та усетих дъха ѝ.

— Стела.

Беше госпожа Оливър. Изрече името и меко, но в гласа ѝ звънна метална нотка. Все едно я предупреждаваше за нещо. Очите на Стела се присвиха. Тя хвърли поглед, пълен с омраза, към жената, после побърза да се усмихне и се облегна назад, отмятайки дългата си коса през рамо.

Бях притаил дъх. Издишах шумно, след което си поех въздух отново:

— Защо ми изпращаш пари?

Стела се засмя. Най-прекрасният звук, който бях чувал, и същевременно най-влудяващият. Не ми пукаше. Докато ми позволяваше да го чувам, не ми пукаше. Знаех, че не въпросът ми я разсмя, а непохватният ми опит да сменя темата.

— Аз нямам пари, Джак. Как бих могла да ти изпращам? С каква цел?

— На пликовете пишеше Пип , също като в твоята книга. Знам, че ти ми ги изпращаш.

— Щом си толкова сигурен, защо питаш?

— Искам да го чуя от теб. Искам да ми обясниш защо.

— Очевидно искате много неща, г-н Тач. Какво ще получа в замяна, ако изпълня едно или няколко от вашите желания?

— Ако не ми кажеш, ще спра да идвам.

— И двамата знаем, че няма да спреш.

— С Леля Джо се справяме добре и сами. Нямаме нужда от помощта ти.

— Ако не искаш въпросните пари, които някой ти оставя, просто може да ги дадеш на някой друг. На някой, който има нужда от тях. Не мисля, че ще ти е трудно да откриеш подходящ получател. А ако не искаш да прахосваш така ценното си време, просто ги изгори. Отърви се от мрачния товар на богатството с драсването на клечка кибрит. Не ме е грижа. Не ме интересува нищо от тези безсмислици.

— Ако парите не са от теб, тогава кой ми ги изпраща?

Стела сви рамене:

— Не ти държа сметка с какви хора се движиш.

Един от двигателите на джиповете изръмжа. Последва го втори. Видях как хората в дълги бели палта се качват в колите. Но не и госпожа Оливър. Тя остана неподвижна.

— Боя се, че трябва да си тръгвам.

— Чакай!

Не исках думата, изтръгнала се от устата ми, да прозвучи толкова рязко, с толкова ясно изразена отчаяна нотка. Пресегнах се да я уловя за ръката. Тя се дръпна. Плъзна се към края на пейката, а лицето ѝ пребледня като на мъртвец. Очите ѝ се стрелнаха от мен към госпожа Оливър, след това обратно. Очевидно съжаляваше за рязката си реакция. Изведнъж сковаността ѝ изчезна, страните ѝ поаленяха, а на устните ѝ изгря усмивка. Зад тази усмивка обаче се таеше нещо, което предстоеше да открия, а в момента улових само бегъл намек от него. Страх.

Тя се върна на мястото, където седеше преди.

— Искаш да остана?

— Да.

Ъгълчето на устата ѝ леко потрепна.

— Чудесно.

Тя стана от скамейката и тръгна към госпожа Оливър и най-близкия от джиповете.