Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Измъкнах плуващите във вазичката фасове, които Леля Джо бе метнала там, и поставих три виолетови астри на тяхно място. Някой беше засял доста в двора зад нашия блок в началото на лятото. Вече бяха завзели цял ъгъл.

— Да знаеш обаче, че най-вероятно ще се появи по-късно. Да не кажеш, че не съм те предупредил.

През последните осем месеца двамата с Дънк преровихме почти цялото гробище и не намерихме други съвпадения, освен петте имена, които ми бе дал чиновникът в офиса. През януари занесох този списък в библиотека „Брентууд“. Ако си дете и се нуждаеш спешно от помощ, само кажи на библиотекаря, че работиш върху училищен проект. Открихме информация за едно от имената — Дарнел Джейкъбс, починал на 8 август 1802 година. Очевидно е бил един от първите заселници в този край и е построил една от първите къщи на Браунсвил Роуд. Притежавал малка компания за добив на дървесина. Ако не броим това, намерихме кръгла нула. Не че имаше значение. Така или иначе не знаех какво точно търся. Предполагам, че съм се надявал нещо просто да изскочи.

— Честно казано, не знам дали ми се иска да ходя там — казах меко. — Част от мен желае. Част от мен наистина желае. Искам да видя Стела. Знам, че най-вероятно ще ми се подиграваш, понеже Стела е момиче, а Мама сигурно би ми казала да отида, понеже и тя е момиче… но какво ще стане, ако Стела не е там? Ако е само възрастната жена, госпожа Оливър? Нямам желание да я срещам отново. Но ако Стела днес е там, трябва да отида. Иска ми се да ми дадеш съвет. Иска ми се да си още тук.

Усетих как сълзите ми напират и побързах да ги прогоня. Татко вероятно би ми казал да отлетя възможно най-бързо към онзи хълм и хич да не ми пука за госпожа Оливър. В този момент вече знаех, че именно така и ще постъпя, че е правилното нещо — все едно Татко бе до мен и ми бе казал всичко на глас.

Следващия половин час си поприказвах с Мама и Татко и когато алармата на часовника ми се включи в шест часа, станах, взех уокмена и останалите цветя и се запътих към хълмчето.

Стела седеше на пейката.

— Още кафе?

Проповедника хвърли поглед към каната на бар-плота и се усмихна на Джоузефин Гарджъри:

— Да, моля.

Тя погледна ръцете му:

— Защо са ви тези ръкавици? Не е ли малко топличко?

Проповедника сведе очи към ръцете си и присви пръстите си под кожените ръкавици. Усмихна се отново:

— Проблеми с кръвообращението. Ръцете ми изстиват лесно.

— Хм. Може би трябва да помислите дали да не се преместите във Флорида. Чувам, че слънцето там вършело чудеса.

Гарджъри беше слаба още когато я видя за последно, а сега бе отслабнала допълнително. Униформата ѝ стоеше като на закачалка. Кожата ѝ бе бледа, почти прозрачна. Спиралата за мигли и очната линия само подчертаваха колко са хлътнали очите ѝ. Ружът, който бе нанесла на страните си, изглеждаше доста неестествено. Бялото на очите ѝ бе пожълтяло, в тон с жълтеникавите петна върху зъбите ѝ. Само докато я гледаше, му призляваше. Въпреки това продължи да се усмихва, докато си взимаше още една хапка от пърженото пилешко.

— Да не би да живеете тук? Виждам ви всеки път, когато идвам.

Тя допълни чашата му и върна каната с кафе върху затоплящата подложка на бара. Погледна към отвора към кухнята и изкрещя през рамо:

— Хей, Елдън, този човек казва, че ме караш да бачкам като вол и че трябва да ми дадеш поне две седмици платен отпуск!

Огромният мъж в кухнята ѝ се закани с шпатулата:

— Този човек най-вероятно не те е виждал да спиш в склада, нито да се измъкваш тайничко да пушиш през десет минути, когато се предполага, че трябва да търчиш около масите. А и когато проверявах последно, да си бъбриш с клиентите, също не влиза в длъжностната ти характеристика. Поръчката е готова! — Месестата му ръка перна камбанката и остави чиния с пържола и пържени картофки на шубера.

Проповедника бе научил, че този мъж е Елдън Крендал, тежащ ужасяващите 142 килограма и красил лицето на планетата шейсет години, двайсет и три от които бе изкарал като горд собственик на заведението. Кръвното му налягане редовно се качваше до 140/110, но не за кръвното се притесняваше лекарят му — тази чест се падаше на неговия холестерол. Общото му ниво се бе настанило комфортно на отметката 310, а при последна проверка триглицеридите му бяха достигнали 503. Естествено г-н Крендал по всяка вероятност изобщо не подозираше колко е напред с материала, като се има предвид, че слухът му бе увреден, а отказваше да носи слухов апарат. Сигурно бе кимал разсеяно, докато докторът му е дуднал за множеството неща, които се надпреварват да го убият, и без съмнение му е препоръчал незабавна промяна, ако не и хоспитализация. Един господ знаеше как този човек е още жив — истинска мистерия на медицината.