Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Когато пристигна вторият плик, отново увих парите във вестник и ги оставих в шкафчето на Леля Джо. И тя отново реши, че идват от г-н Крендал. Вече не бяхме назад с наема, така че искаше да му ги върне. Казах ѝ, че трябва да ги запазим за черни дни. Тя уви парите в алуминиево фолио, облепи пакета с хартиено тиксо и го натика най-отзад във фризера.

С пристигането на следващите пликове започнах да крия парите в чекмеджето с бельото си. Не исках да рискувам Леля Джо да реши да ги връща отново на г-н Крендал. А тя със сигурност щеше да го стори. Леля Джо си имаше своите недостатъци, но беше горда жена и благотворителността според нейните разбирания не беше кой знае колко различна от просенето по улиците. Ако пак закъсахме с парите, щях да намеря начин да ѝ ги дам.

Иззад гранитния обелиск, зад който бях застанал, видях Дънк да се приближава, яхнал колелото си ВМХ. Не беше облякъл палто — само суичър на „Рън Ди Ем Си“ и джинси. Като мина през портите на гробището, той наби контра и се плъзна встрани, за да спре ефектно на няколко сантиметра от краката ми.

— Какво търсим тук? — попита, остави велосипеда да падне на земята и се облегна на висок черен надгробен камък. После осъзна какво докосва, отдръпна се няколко крачки и тикна ръце в джобовете си. — Нали се сещаш, че това място никак не ми харесва. Гробищата ме плашат. Не си ли гледал „Нощта на живите мъртви“? Ромеро не живее кой знае колко далеч 7 7 Джордж Ромеро (1940-2017) е легендарен американски режисьор, чийто първи и най-известен филм — „Нощта на живите мъртви“ (1968), прави истинска революция в жанра хорър. В негова чест в града, в който се развива действието на настоящата книга — Питсбърг, където Ромеро заснема своя филм „Зората на мъртвите“, през 2006 година за пръв път е отбелязан Световният ден на зомбитата. — Бел.прев. . Може идеята за онзи филм да му е хрумнала точно тук, когато някое зомби е посегнало да го улови.

— Е, поне е оживял, за да разкаже историята.

Дънк присви очи:

— Дали? Виждал ли си го как изглежда? Прилича на зомби.

— Зомбита не съществуват.

— Ако въобще някъде има зомбита, то ще е тук, в Питсбърг. Това място е кенеф — отвърна той. — Чикаго беше спокойно място. Виж само филмите, чието действие се развива в Чикаго: Клуб „Закуска“ , „Шестнайсет свещи“… В Чикаго човек може да види Моли Рингуолд съвсем наблизо, в Еванстън. Нищо лошо не се случва в Еванстън.

— Антъни Майкъл Хол може да е зомби. Онова хлапе Дъки също.

Дънк се замисли.

— Тук ме хвана. Бая зловещо си изглеждат тия пичове. Виж, Моли е голяма лисица. Бих я оправил.

— Даже не знаеш какво точно значи това.

— Разбира се, че знам. Само че истинският джентълмен никога не се хвали с любовните си достижения. Ще трябва да се луташ из дебрите на любовното изкуство съвсем сам, г-н Тач, след като вече си имаш гадже.

Бях разказал на Дънк всичко.

Знаеше както за първата ми среща със Стела, така и за случката с по-възрастната жена. Не знаех как другояче да го нарека. Дънк знаеше и за парите.

— Тя не ми е гадже.

— Както кажеш, Ромео. Тя тук ли е?

Нямаше нужда да проверявам пейката — знаех, че Стела не е тук. Нямаше и да бъде — поне до следващия август. Бях зарязал опитите да я заваря тук в ден, който не е осми август, а тази дата все още бе твърде далеч.

— Не. Тук няма жива душа.

— Тогава защо ние сме тук?

Трябваше да узная повече за нея. Трябваше да узная поне нещичко за нея. В последно време не можех да мисля за друго освен за нея. Досетих се, че е така заради хилядите въпроси. Ако откриех отговорите, ако разберях коя е тя, може би щях да се поуспокоя малко. Може би нямаше толкова силно да искам да я видя. Може би изобщо нямаше да отида до скамейката следващия август.

— Името ѝ е Стела Нетълтън. Искам да проверим всички надгробни плочи и да видим ще мога ли да разбера кого посещава.

Устата на Дънк беше леко отворена, а гъстите му вежди почти се докосваха.

— Това може би е най-тъпата идея, която съм чувал. Колко мъртъвци са погребани тук според теб? — Лицето му изведнъж пламна. — Искам да кажа, освен майка ти и баща ти де, понеже те са, искам да кажа, бяха…

— Трябва да проверим и всички надгробни камъни, на които има дата 8 август — прекъснах го. — Само в случай че онзи, когото идва да посети, не носи същата фамилия като нея.

Дънк кимна към малката сграда до близкия паркинг:

— Там нямат ли списък или нещо подобно? Изглежда ми доста по-мъдро, отколкото да се размотаваме из чакалнята на Сатаната и да проверяваме имена. Не че родителите ти… ох, мамка му, неловка работа. Не може ли просто да отидем да поритаме топка или нещо от този род? Видях, че в „Карнеги Парк“ са се събрали няколко хлапета. И Джъстин беше там. Той ще ни позволи да играем.