Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Бялото палто бе метнато върху един от столовете до бар-плота. Изведнъж всички останали предмети и звуци изчезнаха. Проследих с поглед извивките на дрехата и видях жената, седнала върху въпросния стол, обърната с гръб към мен. Дългата ѝ бяла коса падаше свободно върху раменете ѝ. До лявата ѝ ръка на бара имаше грижливо сгънат вестник. С дясната поднасяше чашка кафе към устните си.

Вероятно почувства как я зяпам, понеже бавно се извърна към мен. Гледах я втренчено сигурно още десетина секунди, преди да осъзная, че това не е жената от гробището, госпожа Латрийс Оливър, както се бе представила, а съвсем друга дама, която не бях виждал преди.

Бутнах Леля Джо и се затичах към тоалетната. Едвам успях да стигна дотам, да затворя и да заключа вратата след себе си, преди да избълвам оскъдните си закуска и обяд в тоалетната чиния.

Останах не само до края на моята смяна, но и до края на смяната на Леля Джо. Г-н Крендал ми каза да си вървя безброй пъти, но аз не можех да си тръгна. Не исках да оставам сам. Навалицата продължи чак до девет вечерта. Лърлийн каза, че това било, понеже е петък, ден за заплати, и половината град решил, че не му се готви. Според нея джоб, пълен с пари в брой, водел до трифекта 6 6 Става дума за вид залагане, при което залагащият се опитва да познае не само победителя, но и завършилите на второ и трето място. — Бел.прев. — топло ядене, бар, стриптийз-клуб — за всички необвързани мъже в града, а такива имаше в изобилие. Знаех какво е „бар“. Във всеки квартал наброяваха поне три. Имах известни подозрения какво е „стриптийз-клуб“ — всичките ми ограничени ми познания по темата бяха благодарение на малко по-малко ограничените познания на Дънк. Леля Джо се опита да се справи с наплива, но беше прекалено бавна, затова Лърлийн остана повече от час след смяната си, за да ѝ помогне.

У дома бяхме оставили прозорците отворени и вятърът бе разпилял някои от хартиите на масата из целия апартамент. Събрах ги набързо, докато Леля Джо светна лампите, затвори двата прозореца и се тръшна на фотьойла си.

— Вече съм прекалено стара за това… — измърмори, събу обувките си и заразтрива подпухналите си крака. После преброи бакшишите и тихичко изруга.

— Нещо не е наред ли?

— Все още не ни достигат трийсет и осем долара за наема. Бях сигурна, че… — Гласът ѝ секна. Тя притвори очи и притисна мазолести длани към слепоочията си.

Бях изкарал шест долара от бакшиши. Сложих внимателно парите в ръката ѝ. Тя отвори уста, за да възрази, след което се усмихна немощно:

— Ти си чудесно хлапе. Ще ти ги върна. До цент.

— Почакай.

Затичах се към стаята си, за да взема остатъка от спестяванията си. Сега вече нямаше друг избор, освен да ги приеме. А и аз исках да ѝ ги дам. Нали и аз живеех тук. Исках да помогна.

Видях плика на леглото в мига, в който светнах лампата.

Беше върху скицника ми… който също бе върху леглото, а не там, където го бях оставил.

Хвърлих бърз поглед към Леля Джо, която продължаваше да седи на фотьойла, след което пристъпих предпазливо в стаята си, като оглеждах всяко ъгълче и всяка сянка.

Пликът беше бял, нормален размер, дебел около сантиметър. Отпред с изящен ръкописен шрифт бе отпечатана една-единствена дума:

Пип.

В плика имаше петстотин долара в брой.

Онази нощ сънувах лош сън. Истински кошмар. Бях на четири.

Татко закопчаваше предпазния ми колан.

— Здраво ли си вързан, Капитан Джак?

— Аха.

— Мама те уреди с безалкохолно за из път.

Взех „бебешката чашка“ и внимателно, за да не разлея, я поднесох към устните си. Шоколадово мляко. Любимото ми.

Мама влезе в колата.

Спомням си въпросното пътуване.

Спомням си всяка секунда от него — от мига, в който излязохме от вкъщи, до момента, в който спряхме пред апартамента на Леля Джо, същия, в който сега живеехме.

Отбихме пред жилищната сграда от червени тухли. Леля Джо излезе да ни посрещне. В лявата си ръка стискаше неизменната си цигара.

Знам какво се случи после.

Мама отвори вратата. Двете жени се прегърнаха. Леля Джо подаде глава през отвора и ми се усмихна.

— Джоузефин… — изръмжа Татко.

Тя не отговори.

И тогава нещата се промениха. Точно тук беше различно.

Спомням си как Татко излезе от колата, повдигна ме от седалката и ме остави на земята отвън. Спомням си как Мама и Татко се качват обратно в автомобила и потеглят, а аз гледам как те изчезват в далечината, след което хващам Леля Джо за ръката и влизам в сградата с нея.