Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Къде… къде е Стела?

Исках думите ми да прозвучат твърдо, дори нахакано. Не успях. Измъкнаха се между устните ми с жалко пи-сукане, сякаш идваха от устата на момче, наполовина на моите години… или на момче, застанало с подмокрени гащи в бакалията девет месеца по-рано.

— Смяташ ли, че е красива? Нашата малка Стела?

Не отговорих. Сведох очи към купчинката комикси на пейката.

Жената продължи:

— Никога няма да я притежаваш. Колкото и да я желаеш един ден, тя никога няма да бъде твоя. Това притеснява ли те?

— Аз… аз не харесвам момичета… Не и по този начин…

— Не? Наистина? О, но някой ден ще мислиш другояче. Повярвай ми. Някой ден ще я желаеш толкова отчаяно, че ще си готов да застанеш пред състезателен автомобил само за да получиш възможност да я докоснеш, да почувстваш топлината ѝ по тялото си, да усетиш магията на целувката ѝ. Нашата Стела.

— Просто искам да говоря с нея, и толкова.

Госпожа Оливър изсумтя, прекалено заета да слуша звука на собствените си думи:

— Обзалагам се, че след всяка от тези срещи се прибираш у вас, вадиш пишлето си от гащите и се пипаш по най-скверния начин, докато си мислиш за нея — за аромата на косата ѝ, за гладката ѝ кожа… Виждал ли си голо момиче? Предполагам, не си. Сигурно обаче си мислиш за това постоянно — през тази твоя глава вероятно прелитат най-мръснишките мисли на света. Същият си като останалите момчета. Всичките сте от един дол дренки. Никой от вас не е достатъчно добър за нашата Стела. Повдига ми се само като си помисля, че изобщо е говорила с теб, камо ли… — Гласът ѝ заглъхна. Тя тръсна глава, обърна се и впи поглед в мен. Тъмните ѝ сиви очи ме изгаряха с такава ярост, че можех почти да я усетя. — Тя ще бъде всичко за теб. Всяка глътка въздух, която си поемаш, ще принадлежи на нея, всичко, което правиш, ще е за нея, а в замяна ти няма да означаваш абсолютно нищо за нея. Ще бъдеш нещото, което тя изстъргва от обувката си и мята встрани от пътя, за да могат лешоядите да го разкъсат, изядат и изсерат. Ти си — и винаги ще бъдеш — захвърлен отпадък. Тухла, която вселената е трябвало да използва, за да изгради нещо по-добро. Придатък.

Тя се изправи, приглади гънките по дългото си бяло палто и без да изрече и дума повече, се качи в джипа. Останалите я последваха. Гледах как се отдалечават. Тишината и покоят на гробището ме задушаваха.

Проповедника пристъпи навътре и притисна длани към вратата, която се затвори с леко изщракване. Знаеше, че няма никой, беше сигурен, но не му се искаше съседите да усетят присъствието му. Също както не желаеше да подплаши собствениците на апартамента, без значение дали се въргаляха в леглото, или зяпаха телевизия, вместо да са на посещение при изгнилите трупове на двамата отдавна умрели роднини в гробището зад блока.

Съседите в сгради като тази гледаха да се държат заедно. Бъркаха се в делата на живеещите наоколо прекалено често, което определено не беше по вкуса на Проповедника. Той самият никога не би живял на подобно място и не разбираше хората, които съзнателно са направили такъв избор.

Това място беше кутия.

Това място беше кутия на върха на купчина други кутии, до която имаше друга кутия, а под нея — още кутии. Не беше дом, а затворническа килия. Място, на което те поставя обществото.

Джоузефин Гарджъри не изкарваше кой знае колко пари. Беше прегледал трите ѝ последни данъчни декларации, преди да дойде тук. Като сервитьорка печелеше два долара и един цент на час, плюс бакшишите — средно между десет и петнайсет процента. Проповедника, разбира се, винаги оставяше двайсет процента бакшиш, без значение дали обслужването бе добро, или не, и се отнасяше към сервитьорите с огромно уважение. Не защото разбираше, че работата им е тежка, нито пък защото предполагаше, че заслужават малко повече от нормалното, понеже характерът му е труден. Просто те му носеха храната, която често се приготвяше извън полезрението му. Никога не би си позволил да се отнесе с някого грубо, а после да го прати в кухнята да донесе яденето му. Можеха да плюят вътре… или нещо по-лошо. Бе чувал за някакъв готвач, който топнал сандвича с пилешко на един клиент в мръсната вода в мивката с чиниите, когато разбрал, че въпросният клиент е бивш гимназиален учител, който преди три години му бил писал четворка по история. Господ знае какво би направил същият човек, ако внезапно реши, че не харесва някой от постоянните клиенти, понеже дава мижав бакшиш или се държи грубо.