Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Да си ми виждала уокмена?

Леля Джо порови в чантата си, измъкна го и ми го подаде. Бях използвал значителна част от спестяванията си, за да си купя уокмен, но си струваше. Устройството не само имаше вградено радио, но можеше и да възпроизвежда касети. А и нямаше антена. Беше много по-добро от старото ни транзисторно радио.

Тръгнах нагоре по хълмчето.

— Един час! — чух я да вика зад гърба ми. — Днес почвам работа от четири, а Крендал каза, че може да помагаш в разчистването на масите до осем, докато дойде Картър… парите ни трябват!

Махнах през рамо.

Тя се закашля. Чувах я чак до гробниците. Напоследък кашляше доста.

Пейката беше празна. Очаквах го. Малко бях подранил. Последния път тя се появи чак след четири. Седнах, сложих си слушалките и включих уокмена.

Статичен шум.

Очаквах и това. Намалих звука.

Миналата година подарих на Стела моя екземпляр на „Костенурките нинджа“ номер едно. Тази година не само че ѝ носех номер две, но и три комикса за „Жената чудо“, които бях отмъкнал от личните запаси на Дънк. Първоначално ми се видя странно, че притежава всичко издадено за нея, но той побърза да отбележи, че въпросните комикси са пълни с полуголи жени. Оттогава насетне и аз станах фен на „Жената чудо“.

Ако Дънк знаеше, че възнамерявам да споделя част от безценната му колекция с момиче, сигурно щеше да ме пречука.

Изминаха двайсет минути.

Трийсет.

Тъкмо започвах да се притеснявам, че няма да се появи, когато забелязах белия джип да приближава, следван плътно от втори, абсолютно същия като цвят и марка. И двата спряха на десетина метра от скамейката.

Изтрих потните си длани в крачолите на джинсите. Вратата от страната на шофьора се отвори и жената с бялата коса излезе, като оправяше гънките на дългото си бяло палто. Днес слънцето грееше, температурата беше към 27°С, с други думи — време за всичко друго, но не и за палто. Не можех да спра да си мисля за оръжието — не като онова на бащата на Дънк, а значително по-дълго, като ловджийска пушка, — скрито под това палто.

Задната врата на джипа се отвори. Очаквах оттам да излезе Стела, но вместо нея видях мъж с тъмнокестенява коса, слънчеви очила и също с дълго бяло палто. От другата врата излязоха още един мъж и една жена. От втория джип слязоха още четирима души, всички възрастни, а от Стела нямаше и следа. Всички бяха облечени в дълги бели палта. Шофьорът на първия джип — жената, която познавах от предните ми срещи със Стела — се приближи и седна на пейката до мен.

Статичният шум продължаваше да бучи в ушите ми, затова изключих уокмена, смъкнах слушалките и попитах:

— Къде е Стела?

Жената се усмихна. Хладна усмивка, като на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“, който поздравява малко мишле миг преди да излапа нещастното създание. Носеше усмивката си като удобна и изгодна маска. Никак не ми се искаше да надниквам зад нея.

— Стела днес няма да ни удостои с присъствието си.

— Къде е?

Жената кръстоса крака, без да ме погледне. Погледът ѝ бе насочен право напред, към джиповете и към хората, застанали край тях.

— Госпожица Нетълтън е на място, което не е тук. А къде е въпросното място, изобщо не те засяга.

— Добре ли е?

Не можех да се отърва от натрапчивата мисъл, че Стела е ранена в някаква ужасяваща злополука. Защо иначе не би дошла?

Дългата бяла коса на жената бе прибрана на конска опашка, която висеше доста под яката на палтото ѝ. Маникюрът ѝ бе безупречен. Дългите ѝ нокти бяха лакирани в бяло, в тон с дрехата.

Тя скръсти ръце в скута си.

— Казвам се Латрийс Оливър. Може да ме наричаш госпожа Оливър или дори госпожица Оливър. Не може да ме наричаш Латрийс! Аз съм — и винаги ще бъда — с по-висок социален статус от теб. Без значение какъв дребен успех може да постигнеш един ден, а и дори да извадиш късмет в жалкия си животец и да просперираш, дори да забогатееш и да се издигнеш в обществото, винаги ще бъдеш под мен, по-низш от мен. Разбираш ли? Достатъчно ясно ли се изразявам? Кимни, ако ме разбираш.

Бях закимал несъзнателно. Насилих се да спра и заставих главата си да застане неподвижна.

— Добре — промърмори тя. — Не че очаквам от теб да излезе кой знае какво. Мисля, че си достигнал върха на кариерата си като момче, което разтребва масите. Което събира мръсотията и отпадъците на другите. Което забърсва петната от урина от гнусните плочки по пода на тоалетната. Което стърже засъхналите изпражнения на непознати от чужда тоалетна чиния. Това според мен е истинското ти призвание.