Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Просто си стоях неподвижно там. Не знам колко дълго. Не можех да помръдна.

Чак след доста време съумях да събера сили да притичам до „Закусвалнята на Крендал“ и да повикам помощ.

Запис в дневника 08/08/1986

Интервю с д-р Хелън Дъргин.

Обект „Д“ изглежда развълнуван.

Аудио/Видеозапис:

— Бих желала да поговорим за родителите ти.

— Не искам.

— Трябва. Това е най-добрият начин да разберем какво се е случило.

— Не си спомням. Бях малък тогава.

— Спомняш си. Мисля, че помниш всичко, което се е случило въпросния ден.

Тишина.

— Не е било по твоя вина, Дейвид. Бил си само на две години. Не си можел да знаеш какво ще се случи.

— Не искам.

Д-р Дъргин въздиша.

— А за какво искаш да си поговорим?

— Защо никой не идва да ме види?

— Знаеш защо.

— Но ти не се боиш. Ти идваш.

— Глуха съм, Дейвид. Не мога да те чуя в действителност. Чета по устните ти.

— И затова не се страхуваш от мен?

— Затова мога да идвам да те виждам.

— Искаш да кажеш, че ако можеше да чуваш, нямаше да идваш при мен?

— Би ми се искало, но най-вероятно нямаше да ми позволят.

— Щеше да говориш през интеркома, най-вероятно? Като всички останали?

— Ако ми позволят.

— Д-р Пийви идваше да ме види. Той не беше глух.

— Само че вече не идва, нали, Дейвид? Спомняш ли си какво се случи с д-р Пийви?

— Да. Д-р Пийви беше лош с мен. Накарах го да престане.

— Това беше две седмици след случката с родителите ти. Ако си спомняш какво се случи с д-р Пийви, със сигурност трябва да помниш и какво се случи с тях.

Тишина.

— Дейвид?

— Уморен съм. Може ли да спрем?

— Родителите ти бяха ли лоши с теб? Като д-р Пийви?

— Баща ми беше.

— И ти го застави да спре? Тишина.

— Дейвид, трябва да говориш на глас заради записа. Ти ли накара баща си да спре?

— Да.

— Как го накара да спре?

— Не си спомням.

— Мисля, че си спомняш.

— Той не трябваше да наранява мама.

— Вината не е твоя.

Дейвид не отговаря.

— Чети.

— О, стига вече…

Очите на Леля Джо се впиха в мен, а устните ѝ здраво стиснаха фаса, който се подмяташе насам-натам.

— Чети.

Прибелих очи.

— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“. Може ли да тръгвам вече?

Леля Джо присви очи и запали нова цигара.

— Къде точно ходиш всеки път?

Грабнах книжката с комиксите от одеялото.

— Ей там, на хълма, има пейка, където мога да чета на спокойствие.

— Можеш да четеш и тук. Защо не четеш на глас на майка си и на мен? Сигурен съм, че това би ѝ допаднало.

— Не смятам, че би се заинтересувала от шибаните костенурки нинджа.

Тя ме плесна.

— Мери си приказките! Не мисли, че си станал толкова голям, че да не мога да те метна на коляно и да те напердаша.

— Да, госпожо. Съжалявам.

Леля Джо изсумтя и запуфка нова цигара. Беше хвърлила стария фас във вазичката, прикрепена към надгробната плоча на Татко. Отбелязах си мислено да го измъкна по-късно.

„Шибан“ беше новата ми любима думичка. Месец преди края на учебната година в „Линкълн“ се бе прехвърлило едно ново хлапе, Дънкан Белино. Баща му беше управител на завод. Бяха се преместили тук от Чикаго. Наричахме го Дънк 4 4 Dunk може да означава „топя, потапям“ или „забивам“ (за кош в баскетбола). — Бел.прев. . Пушеше и употребяваше думички като „шибан“. Дънк имаше най-голямата колекция от комикси, която бях виждал, с изключение на тези в магазините. Цели кашони с комикси. Прекарах по-голямата част от лятото в ровене из тях.

Когато в училище се разчу за случилото се в бакалията, популярността ми се изстреля рязко нагоре и се задържа на космически позиции около две седмици, преди децата да осъзнаят, че все още съм си същото хлапе, което успешно са игнорирали преди. После нещата се върнаха към нормалното си състояние. Дънк обаче се задържа около мен. Когато чу за обира, сви рамене и каза, че в Чикаго магазините ги обират по два, понякога по три пъти на ден. Ако влезеш някъде и не се натъкнеш на обирджия, направо си извадил луд късмет. Така че чудо голямо.

Баща му имаше регистриран на свое име револвер, понеже навремето бе служил в армията. Криеше го в една кутия за обувки на най-горния рафт в килера. За да се доберем до него, трябваше да мъкнем стол, върху който да се качим, чак от кухнята. Имаше и боеприпаси. Дънк ми позволи да си взема един патрон. Каза, че ако обирджията се върне и реши да ми отмъщава, ще ми заеме револвера, за да го гръмна в лицето. Като се има предвид колко нависоко го пазеха, се съмнявах, че ще се добера до оръжието навреме. Трябваше да доизчистим подробностите около логистиката. „Логистика“ беше втората ми любима дума.