Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Тя пъхна пръст в дясната и я подръпна. Пръстите ѝ бяха дълги и фини.

— Стела. — Жената с бялата коса я изгледа гневно и пристъпи по-близо.

Стела бързо нахлузи ръкавицата обратно.

— Просто ги харесвам. Точка по въпроса.

Тя подпъхна ръце под бедрата си.

— Защо точно днес? Защо точно тази пейка?

— Толкова много въпроси…

— Бях тук неведнъж, а теб те нямаше. Днес обаче си тук. 8 август. Точно една година от последния път. Защо?

На устните ѝ се прокрадна усмивка.

— Да не би да си ме търсил?

— Не. Аз… просто живея наблизо. И често идвам да видя гробовете на родителите си. Това е.

— Звучиш изнервено, Джак. Изнервям ли те?

— Не — отсякох аз, като се надявах руменината по страните ми да е изчезнала.

Тя вдигна дълбоките си кафяви очи и ги впи в моите.

— Родителите ти са починали на осми август? Кимнах.

Тя се облегна назад на пейката, загледана в небето.

— Странно как понякога в света се случват подобни съвпадения.

— Леля Джо казва, че не съществува такова нещо като съвпадения.

— Тя тук с теб ли е? Тази твоя Леля Джо.

Кимнах отново.

— На гробовете на родителите ми е. Идваме всяка година.

— Значи може би ще те видя отново.

— Тръгваш ли си? Но ти току-що…

— Стела. — Пак беше жената с бялата коса.

Стела присви очи и се намести по-удобно на скамейката.

— Не още. Имам един час.

Стори ми се, че го каза не толкова заради мен, колкото да достигне до ушите на двете жени, понеже гласът ѝ се извиси доста повече от необходимото, ако говореше на мен.

Забелязах някакво размърдване на задната седалка на джипа.

Мъж. Не — момче.

— Кой е този?

Стела проследи погледа ми и се намръщи.

— Дейвид Пикфорд.

— Кой е той?

— Никой.

— На колко години е?

— Важно ли е в случая?

— Просто се чудя. Тя сви рамене.

— Девет или десет, мисля. На нашите години.

— Той… маска ли носи?

Ръката ѝ с ръкавицата се пресегна към книжката ми с комикси и заразлиства страниците.

— Забрави за него. Разкажи ми за твоите костенурки. Усмихнах се и ѝ разказах. Момчето ни наблюдаваше от джипа. Двете жени също.

Нямаше да видя момчето още цели тринайсет години. И дори това се оказа прекалено скоро.

— Това не е „Американски шлем“ 3 3 „A11-American Slam“ е ястие, предлагано от веригата закусвални „Дени’с“, от бъркани яйца, сирене „чедър“, бекон, наденички, пържени картофи и хляб по избор. — Бел.прев. — казах, като се взирах в чинията, която г-н Крендал бе сложил пред Мен. Денят на благодарността бе преди десет дни. Леля Джо взимаше колкото се може повече двойни смени, за да насъбере достатъчно пари за истинска вечеря с пуйка. С други думи, известно време трябва да забравя за пица-та. Беше ми спряла и джобните. Не беше проблем. Бях спестил сто четиресет и един долара. Тъй като Леля Джо отказваше да ги вземе, ги дадох на хазяина, г-н Триано, да купи пуйка, за да я изненадаме.

Елдън Крендал, собственик и единствен готвач в „Закусвалнята на Крендал“ се придържаше към определена политика. Позволяваше на служителите си да ядат безплатно, но само в случай че не си поръчваха от менюто, а дояждаха излишъците, преди да изтече срокът им на годност.

Преди няколко седмици, когато Леля Джо беше попитала дали може да споделя безплатния си обяд с мен, Крендал избърса дебелите си като наденички пръсти в някога бялата си престилка и коленичи пред мен.

— Този младеж е твърде малък. Твърде дребен за… на колко каза, че е? Осем години? Не беше кой знае колко висок — само около два-три сантиметра над Леля Джо. Обаче беше доста едър. Предполагах, че по цял ден дъвче нещо в кухнята, иначе не би бил в състояние да поддържа подобни размери. Сигурно тежеше поне 140 килограма. Напомняше ми за отпуснат и нашишкавял „Мистър Пропър“ от рекламите, остарял с двайсетина години. На главата си нямаше и косъм. Веднъж го чух да казва, че му било писнало да носи мрежич-ка за коса, докато готви, затова се обръснал. Леля Джо казваше, че на косата му ѝ е писнало от него и го е зарязала да се оправя както може. Имаше много заразителна усмивка. Не мога да си спомня миг, когато да не се усмихваше. Дори когато крещеше от кухнята, беше ухилен.

— На девет съм — поправих го аз.

Той поклати глава:

— Кожа и кости си. Няма как да пораснеш голям и силен мъж, ако с леля ти си делите едно ядене. Трябва ти собствена чиния.

— Не мога да си позволя… — започна Леля Джо.

Г-н Крендал махна:

— Трябва да напълним това момче с храна, докато почне да му излиза през ушите. Може един ден да дойде да работи за мен.