Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Десетина минути по-късно вече си бях изял сандвича, бях взел радиото и книжката с комикси и се бях запътил към гробниците.

Тази година беше захладняло рано. Между каменните сгради танцуваше внезапно извил се вятър.

Пейката беше празна.

Момичето го нямаше.

Въздъхнах, седнах на скамейката, сложих книжката до мен, като затиснах ъгълчето ѝ с бедрото си, за да не я отнесе вятърът, и пуснах радиото.

Статичен шум. Малко Фил Колинс. Още статичен шум.

Издърпах антената до края и бавно я завъртях в различни посоки.

Вятърът се усили.

Статичен шум.

После — отново Фил Колинс, силно и ясно. „Suss, suss, sudio“.

— Седнал си ми на пейката.

Не бях я чул да се приближава, но въпреки това беше тук — на около метър-два от мен, облечена с дълго черно палто.

— Мръдни се.

Започнах да се изправям. Сърцето ми биеше толкова бързо, че мислите ми се оплетоха. Лицето ми пламна. Наместих се обратно на скамейката и стиснах устни в опит да си придам най-предизвикателната поза, на която бях способен.

— Няма пък!

Тя сви рамене и седна на другия край, като опъна полата под дебелото палто.

Джипът беше паркиран в края на пътя, който водеше насам, доста по-далеч отпреди. Жената с дългото бяло палто и коса, по-бяла дори от дрехата ѝ, бе застанала до колата. До нея стоеше друга жена, също облечена с дълго бяло палто. И двете ни наблюдаваха. Наблюдаваха мен.

— Как си, Джон Едуард — Джак — Тач?

— Ами… добре, мисля.

— Не си сигурен дали си добре, или не си добре? Според мен състоянието ти в момента е по-лесно за определяне дори от времето.

— Нищо ми няма.

— А родителите ти? Все още мъртви, предполагам?

— Прочетох я.

— Какво си прочел?

Издърпах книжката с комикси изпод крака си и я приплъзнах по пейката към нея.

Тя прокара облечената си с ръкавица ръка по корицата и се намръщи.

— Четеш някаква простотия, озаглавена „Костенурките нинджа“, и очакваш да се впечатля от това? Брой първи, на всичкото отгоре. Човек може да си помисли, че ще има и още…

Когато посегнах да разтворя комикса, ръката ѝ се отдръпна толкова бързо, че движението ми се стори размазано. Забелязах как по лицето ѝ прелетя сянка на смущение, но изчезна също толкова светкавично, колкото се бе появила. Отворих книжката с комикса по средата и ѝ показах „Големите надежди“. Която трябваше да върна на госпожа Лийч.

Очите ѝ блеснаха.

Двете жени в бели палта се бяха доближили още повече и продължаваха бавно да пристъпват напред. Спряха, когато впих поглед в тях. Очите ми пробягаха по полите на връхните им дрехи — търсех пушката, която бях зърнал преди, но не видях нищо. Дори когато вятърът духна по-силно и развя палтата, все още не виждах нищо. Може пък да си бях въобразил, че носи пушка.

— Разбра ли я? — попита момичето, все още загледано в книгата.

— Прочетох я два пъти — признах си. — Първия път трябваше да издирвам доста думи в речника, а и части от диалога бяха труднички за разбиране. Втория път ми беше по-лесно.

Тя се облегна назад и погледна книгата, която държеше — също „Големите надежди“.

— До момента съм я чела дванайсет пъти. Когато приключа с четенето утре, ще станат тринайсет.

— Защо не прочетеш нещо друго?

— Какъв е смисълът? Няма по-добра от нея.

— О, не съм много сигурен. Чел съм доста книги. Някои ми харесват повече.

— Е, в крайна сметка ти си само едно глупаво момче.

— Държиш се гадно с мен, защото Естела се държеше гадно с Пип в книгата ли?

Тя се изкикоти.

— Ти, г-н Джон Едуард — Джак — Тач, нямаш нищо общо с Пип. Държа се гадно с теб, понеже си едно глупаво момче, което не заслужава по-добро отношение.

— Защо не съм те виждал в училище?

— Не ходя на училище. Учителите ми идват при мен. Общо шестима — всеки предмет, за който може да се сетиш. Казват ми, че съм много умна, може би дори надарена, и да ходя на училище заедно с останалите, ще е загуба на време.

— Богата ли си?

— Живея в огромна къща — почти цял замък. Имаме прислуга, която се грижи за нас денонощно. Не ми липсва нищо. Прекарвам свободното си време в пътешествия по света, посещавам една екзотична страна след друга, изучавам хората, местата и културата. Това ли искаш да чуеш?

Свих рамене.

— Ако е истината — да.

— Истината е.

— Добре.

Тя се заигра с края на едната си ръкавица.

— Защо ги носиш?

— Студено е.

— Не е чак толкова студено. Миналия път беше дори още по-топло, а ти пак беше с тях.

— Може пък да ги харесвам.