Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Не познавах мъжа с оредяваща черна коса и риза, поне два размера по-малка, отколкото трябваше, който стоеше зад тезгяха. Той ме поздрави с кимване и отпусна вестника, който четеше — „Питсбърг Поуст-Газет“. „Стийлърс“ бяха победили „Ойлърс“ вчера с резултат 30:7 — трета поредна победа.

— С какво да ти помогна, хлапе?

Тезгяхът беше малко височък за мен, но въпреки това ми се стори, че е по-ниско, отколкото бе предния път. Пресегнах се и приплъзнах четирите еднодоларови банкноти колкото може по-близко до мъжа.

— Два пакета червено „Марлборо 100“, ако обичате.

Той смръщи вежди и надигна вестника, като клатеше глава.

— Знаеш, че не мога да ти ги продам.

— Защо?

Той извъртя очи към табелката, на която пишеше: „ТРЯБВА ДА ИМАТЕ НАВЪРШЕНИ 18 ГОДИНИ, ЗА ДА КУПУВАТЕ ТЮТЮНЕВИ ИЗДЕЛИЯ“. В края нямаше удивителна.

— Не са за мен, за леля ми са.

— Коя е леля ти?

— Джоузефин Гарджъри. Тя е на работа и не може да дойде сега.

— Джо… от „Крендал“?

Кимнах.

— И си сигурен, че не са за теб? В момента, в който излезеш оттук, няма да свиеш зад ъгъла и да запалите по една с приятелчетата ти?

— Пушенето е отвратителен навик. Никога няма да запаля цигара. Г-н Коуджин знае много добре. Често идвам тук.

— Г-н Коуджин не е на работа днес.

— Той не е ли собственикът? Ако той ми продава цигари, не трябва ли и вас да не ви бърка? Ако не ми продадете, Леля Джо ще трябва да излезе от работа и да дойде лично. Най-вероятно, наложи ли се да направи това, ще се вбеси. Сигурно и г-н Крендал ще се ядоса. После и двамата ще се оплачат на г-н Коуджин, а той ще си го изкара на вас. Цялата тази разправия може да бъде избегната, ако просто ми дадете цигарите. Не обичам конфликтите, а, вярвам, вие също. А и не съм някой наркоман. Аз съм от добрите момчета.

Той захапа бузата си отвътре, хвърли бегъл поглед към вестника, сякаш някой бе отпечатал отговора на дилемата точно под информацията за победата на „Стийлърс“, издиша шумно и издърпа два пакета цигари от рафта над главата си.

— Никой не обича конфронтациите.

— Аха — съгласих се аз. — Никой.

Той ми подаде цигарите заедно с рестото — долар и трийсет и осем цента.

— Благодаря.

Взех цигарите и парите и се запътих към стойката с комиксите в дъното на магазина. Вече имах повечето от тия, които наистина си струват, но бях хвърлил око специално на един: „Супермен“, първия свитък за годината, номер единайсет. Видях го, когато идвах тук във вторник, но имах само седемдесет и три цента — недостатъчно, за да покрият раздутата му цена от долар и двайсет и пет, затова го бях скрил зад четвърти брой на „Строубъри Шорткейк“ на най-горния рафт (място, където не би търсил никой уважаващ себе си любител на комикси) и се надявах, че ще го заваря там следващия път, когато се появя. Никой не го беше открил, затова го издърпах и заразлиствах страниците. Бях се потопил в него, когато звънчето над входната врата прозвуча отново. За кратко, преди вратата да се затвори, дочух приглушения шум на колите вън и звука от стъпки.

— Всичко от касата! Бързо!

Гласът беше рязък и груб. Идваше от предната част на магазина, зад гърба ми.

— Добре, няма проблеми, само се успокойте. — Това беше човекът зад тезгяха. — Всичките са ваши, не искам…

Покритите с плакати и реклами прозорци издрънчаха от гърмежа на пушката. Изпуснах цигарите.

Следващите няколко неща се случиха светкавично.

Извърнах се едновременно със стрелеца. Наблюдавах като на забавен каданс как той се обръща, мазната му червена коса се развява зад гърба му, уловена в качулката на мръсния му моряшки суичър, ръката му се вдига, пушката се насочва към мен, а от цевта ѝ все още се вие пушек…

Дръпна спусъка не веднъж, а два пъти.

В сърцето ми избухна ужасяваща болка. Никога не бе туптяло толкова силно.

По крачола и по бедрото ми се разтече топла влага.

Пушката изщрака.

Две празни изщраквания.

Нямаше изстрели. Беше засякла.

Стрелецът изгледа пушката, намръщи се и едва не я запокити към мен. Извърна се обратно към касовия апарат, загреба оборота и напъха банкнотите по джобовете си. Когато видя, че няма повече, направи крачка към мен. Очите му пламтяха налудничаво.

— Запомних те, хлапе. Никога не забравям физиономии. Кажеш ли една шибана думичка, ще те намеря, ще те разпоря отгоре до долу и ще те окача да висиш на първата улична лампа, която мерна.

Миг по-късно беше изчезнал. Останах сам.

Погледнах надолу. Бях се подмокрил. Не ми пукаше.