Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Ако не искаш, сам ще проверя.

Дънк въздъхна.

— Не, ако по този начин искаш да прекараш свободната си вечер, ще ти помогна. Въпреки че наистина би следвало да започнем от офиса.

— Вече пробвах. Преди няколко седмици. Нямат никакви сведения за хора с фамилия Нетълтън. Открих трима, починали на 8 август, и двама, родени на същата дата. Измъкнах от джоба си листче и го подадох на Дънк. — И петимата са в новата част на гробището — най-отдалечения край. Издирих ги вчера. Пейката е в най-старата част на това място, дори не е близо до тях. Човекът в офиса каза, че старите архиви, отпреди 1926 година, са изгорели при пожар, така че единственият начин да се провери е да се обикаля от гроб на гроб.

Дънк се почеса по главата.

— Колко гроба има тук според теб?

— 124 хиляди.

Той пребледня.

— Разбираш, че е невъзможно, нали? Даваш ли си сметка колко време ще отнеме? Сигурно хиляда години. Може би и повече. Може би доста повече.

— Не смятам, че ще се наложи да проверяваме всички. Онзи, когото посещава, трябва да е близо до тази скамейка. Започваме с гробовете до нея и продължаваме, докато открием каквото търсим.

През следващите три часа правихме именно това — обикаляхме от гроб на гроб, от редица на редица. Не открихме нищо.

Запис в дневника 08/08/1987

Обект „Д“ е изнервен.

Аудио/Видеозапис:

— Има ли някой тук?

— Какво да правим? Трябва ли да му отговорим?

— Тц, ще миряса след няколко минутки. Просто не му обръщай внимание.

— Сънувах кофти сън. Може ли да светнем лампите?

— Трябва ли?

— Аз лично няма да го направя. Има си график. Не му обръщай внимание. Ти си на ход.

— Не мога да се съсредоточа, докато това хлапе бърбори там. Направо ми се смръзва кръвчицата.

— Така или иначе след два хода си мат.

— Не, не съм, не и след като ти взема… оф, мамка му. Голям съм идиот.

— Аха.

— Казваш се Карл, нали? Ако не можеш да светнеш лампите, може ли поне да си пововориш с мен, докато заспя отново, Карл?

— Мамка му! Откъде ми знае името?

— Успокои се.

— Да те шибам.

— Не искам да чувам името си, излязло от неговата уста. Нито сега, нито когато и да било.

— Не може да те нарани. Не и със закъснението в аудио-сигнала.

— Не може ли просто да го изключим? Да спрем звука?

— Тогава няма да записва. Ще пропуснем нещо важно и двамата с теб ще се наложи да си търсим нова работа.

— Щеше да си пръв на това копче, ако беше казало твоето име.

— Ами тогава да се надяваме, че ще се съсредоточи само върху теб.

— Изобщо излизал ли е от тази кутийка?

— Не и откакто аз съм тук.

— Кога започна? 1981-ва ли?

— Есента на 1980 година.

— Пълна лудост. Тази стаичка надали е повече от три на три метра.

— Има прозорец.

— От който се вижда какво? Паркингът ли?

— Чух, че в началото бил за малко навън, но не продължило много. И още веднъж преди две години. Хлапето има кофти нрав.

— Имаш ли деца, Карл? — пита Дейвид.

— Господи! Накарай го да млъкне!

— Искаш ли още една игра?

— Тц. Не мога да се съсредоточа.

— И своите деца ли игнорираш така, Карл? Наистина не бива да постъпваш така.

— Да ме шибат.

— Чух, че баща му е причинил това. Лицето му.

— И аз съм го чувал.

— Нещо се е прекършило в мозъка му тогава. Не е наред.

Карл се хили нервно.

— Нямаш си представа само колко не е наред. Ето защо го държат в тази кутийка.

— И въпреки всичко е само дете.

— Какво искаш да кажеш? Искаш ли да си поговориш с нето? Да го поразвеселиш?

— А, да бе…

Карл натиска бутона на микрофона.

— Искаш ли Уорън да ти прочете приказка за лека нощ?

Уорън перва ръката му. Карл пуска бутона.

— Какво те прихваща?! Защо му каза името ми?

— Ами нали знае моето… Изглеждаше ми справедливо.

— Голям си задник.

Стаята потъва в тишина. После…

— Мисля, че ще ми хареса. Само че не Уорън. Какво ще кажеш ти да ми прочетеш онова, което четеш за лека нощ на децата си, Карл? Коя е любимата им приказка?

— Шибана откачалка. Това закъснение на звука е шантаво. Напомня ми за развоворите на Хюстън с астронавтите.

— Да бе, като сателитно закъснение по новините.

— Всичко е шибано странно.

— Искаш ли да играем пак?

— Добре, от мен да мине. Ама първо смени лентата. Почти е свършила.

— Здрасти, Татко. — Изстъргах мъха от издяланите в камъка букви с нокът. — Леля Джо трябва да работи, затова реших, че ще започна с теб.