Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Гарджъри взе чинията и я постави пред възрастен мъж, седнал през десетина стола на противоположния край на бара, след което се върна при Проповедника.

— Не ми изглеждате познат. Знам по физиономия всички постоянни клиенти.

— О, не може да се каже, че съм постоянен клиент. Отбивам се тук всеки път, когато минавам през града. Кухнята при вас е една от най-добрите.

Гарджъри се изкикоти.

— Не мога да си представя в какви дупки сте яли, за да кажете подобно нещо за нас.

Проповедника се опитваше да не поглежда ръцете ѝ, по не можеше да откъсне очи от никотиновите петна по пръстите ѝ. Беше видял как си мие ръцете поне три пъти през изминалия час. Колко ли надълбоко се бе впила мръсотията, за да издържи толкова вода и сапун? Той ѝ се усмихна в отговор:

— Онова момче, което виждам тук понякога… Ваш син ли е?

— Джак ли? Тц, племенник. Син на сестра ми.

— За момче на неговата възраст е чудесно, че работи тук, и то сериозно. Учи го на добри неща.

— Държи го далеч от улицата и от неприятностите, това е най-важното. Има прекалено много възможности да си намериш белята в последно време.

— Абсолютно вярно. Виждам, че днес не е на работа?

Тя поклати глава:

— Не, днес не е.

— Израснах в една ферма в Илинойс — главно царевица, няколко крави, шепа пилци… Родителите ми ме караха да работя, откакто проходих. Тогава ги ненавиждах — всичките ми приятели се забавляваха, а аз трябваше да опъвам каиша. Но когато пораснах, осъзнах, че детството ми ме е научило да работя по-усилено, по-дълго, по-мъдро, отколкото моите връстници. Затова всеки път, когато ми се удаде такава възможност, благодаря на родителите си.

Всичко това, разбира се, беше опашата лъжа. Проповедника не познаваше родителите си. Бяха го изоставили пред някаква пожарна в Оклахома часове след като се бе родил. Любящите мама и тате го бяха тикнали в кашон, бяха завили малкото му голо телце с вестник, след което го бяха зарязали на прага като боклук. Без бележка, без храна, без нищо. И то през есента, когато температурите падаха докъм десетина градуса през нощта. Докато го открият, беше успял да лепне хубавичка настинка, която по-късно прерасна в истинска пневмония. Следващите няколко седмици прекара в болницата. Оттам съдбата го отведе в сиропиталището „Милосърдни сестри“ в Лоутън, където щеше да остане през първите осем години от живота си, като се бие с други нежелани като него деца за мижавите порцийки храна. През това време потенциалните осиновители минаваха през сиропиталището един след друг в търсене на някаква добра находка, все едно се пазаряха при гаражна разпродажба. Въпреки че повечето малчугани си намираха нов дом с лекота, единственият дар, който му бяха оставили родителите, бе вроден порок на сърцето, който караше „купувачите на бебета“ да го подминават като малка гара, без дори да го удостоят с втори поглед. Сестрите в приюта не се свеняха да му напомнят при всеки удобен случай, че подобно състояние обикновено се дължи на неконтролиран диабет, злоупотреба с алкохол или наркотици или излагане на вредни химикали по време на бременността. Очевидно антипатията на майка му към него е започнала месеци преди да се роди. Несъмнено баща му е стоял близо до нея с приготвен запас от нещото, което е взимала, докато е била бременна.

Ако Проповедника издиреше истинските си родители, планираше да ги заведе във ферма, подобна на тази от измислената история за детството му, да ги завърже и да ги принуди да разкажат с подробности за мизерното си минало. Щом разбереше какво е вземала майка му, щеше да даде и на двамата солидна доза от същото, докато спрат да дишат. А ако не свършеше работа, щеше да ги остави да гният там, като предварително пробие по една дупка в сърцата им — също като онази в неговото. Едно голямо, щастливо семейство.

Гарджъри кил на глава настрани:

— Наистина ми изглеждате познат, но не мога да се сетя къде съм ви виждала.

— Боя се, че просто имам от онези, незапомнящите се лица.

Това вече беше истина. И му вършеше добра работа. Проповедника обичаше да не се откроява.

— С какво се занимавате?

— Нищо кой знае колко интересно. Транспортирам превозни средства. Някой тръгва да се мести на другия край на страната, иска колата му или камионът му да го последва, аз го откарвам.

— Няма ли специални камиони за целта? Проповедника кимна:

— Да, също и влакове, но цената за услугата е доста солена в сравнение с онова, което им вземам аз. Обикновено им излиза с десетина процента по-евтино. И това е достатъчно, за да имам постоянно работа.