Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Интересна професия. Сигурно виждате най-различни неща из страната.

— О, да, виждал съм какво ли не. Някои места ми се нравят повече, други — по-малко. Питсбърг е по средата на много от маршрутите ми, така че минавам често оттук.

— И се отбивате в закусвалнята.

— И се отбивам в закусвалнята — съгласи се Проповедника.

Поредната лъжа. Истинската му професия не беше нещо, за което човек може да поклюкарства с приятели или със сервитьорки в закусвални. Но ако се наложеше да си избира нова работа, транспортирането на превозни средства бе доста напред в списъка. Предпочиташе номадския начин на живот. Никога нямаше да е в състояние да работи нещо, което изисква работно време или не твърде интелигентен шеф, който да му казва какво да прави и какво — не. Камбанката иззвъня.

— Точно за това говорех преди малко — прогърмя Крен-дал доста по-силно, отколкото бе необходимо. — Бъбриш си с клиенти, а в същото време маса номер три има нужда от вода. Давай, Джо, по-бързичко.

Слухът му може и да беше увреден, но със зрението му всичко бе наред.

Проповедника хвърли бърз поглед към часовника си. Шест и двайсет.

— Когато имате възможност, донесете ми сметката, ако обичате. Боя се, че времето ми лети.

Гарджъри изрови листче от предния джоб на униформата си и го плъзна към него.

— Предполагам, ще се видим следващия път, когато имате работа насам. Пазете се.

— И вие — отвърна Проповедника, докато поглеждаше сумата върху листчето. Шест долара и двайсет и три цента. Извади двайсетачка от портфейла си и я затисна с празната чаша от кафе заедно с нейното листче. Доста над обичайния му бакшиш от двайсет процента, но счете за оправдано да ѝ даде малко повече… за сметка на другото, което възнамеряваше да ѝ отнеме.

Спрях до ъгъла на последната гробница и се загледах в нея. Момичето, за което не можех да спра да мисля. Въпреки че носеше абсолютно същата бяла блуза с волани и черна пола, както и предните два пъти, когато я бях срещал, бях сигурен, че дрехите са различни. Беше по-висока отпреди. И аз бях пораснал, но тя се бе издължила повече. Предположих, че ако застанем един до друг, ще е висока колкото мен или дори четири-пет сантиметра по-висока. Вятърът си играеше с дългата ѝ кестенява коса. Видях как прокарва пръсти през къдриците си и ги затъква зад ухото си. Очите ѝ не се отделяха от книгата с меки корици, която държеше в нежните си ръце. Въпреки че днес беше далеч по-студено, отколкото предишните пъти, когато се бяхме срещали, не носеше ръкавици. Не ми трябваше да виждам корицата на книгата, за да знам, че е същият екземпляр на „Големите надежди“, който четеше и преди.

Вероятно усети, че я наблюдавам, защото вдигна очи и се взря в мен. Едва загатната усмивка проблесна и изчезна — все едно не искаше да я виждам.

Дланите ми бяха потни. Избърсах ги в крачолите на джинсите, като прехвърлях букета от една ръка в друга. Излязох от прикритието си.

Очите на Стела се присвиха, когато видя цветята:

— За мен ли са?

Седнах до нея и сведох очи към букета:

— Набрах за родителите ми… това са остатъците. Ако ги искаш, твои са.

— Мисля, че досега никое момче не ми е подарявало цветя остатъци… макар да съм почти сигурна, че се наричат астри.

— Да, астри са.

Подадох ѝ букета. Очаквах да го вземе, но ръцете ѝ останаха в скута ѝ, здраво стиснали книгата. Вместо това тя се наведе напред и ги помириса. Беше притворила очи, докато вдъхваше аромата им.

— Тези са лайкучки. От тях става чудесен чай.

Тя се облегна назад, оставяйки цветята да стърчат в протегнатата ми ръка. Сложих ги на пейката между нас, чувствах се доста неловко.

Госпожа Оливър стоеше на пътя отсреща, пред трите бели джипа, скрила ръце в джобовете на дългото бяло палто, с впити в мен очи. В погледа ѝ се долавяше омраза и пламтящ гняв, достатъчно силни, за да преодолеят с лекота разстоянието между нас и да забият пирон в гръбнака ми.

Потреперих.

Преброих общо деветима души, застанали до джиповете. Пет жени и четирима мъже. Всички носеха дълги бели палта, подобни на възрастната жена, и не откъсваха очи от Стела и мен. Не ми трябваше да виждам оръжията — знаех, че са там.

— Миналата година дойдоха, но без теб.

Стела въздъхна:

— Говорих с госпожа Оливър по въпроса. Твърдоглава жена е. Знаеше, че съм забранила, но въпреки всичко дошла и говорила с теб. Какво нахалство! Няма да се повтори, погрижила съм се.

Госпожа Оливър пристъпи от крак на крак, все едно чу думите на Стела, нищо че беше доста далеч.