Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Излязох от другата страна.

— Не виждам нищичко. Този дъжд е страшна гадост. Аз… (статичен шум) … гробището от мое ляво — крещеше Уили по радиото, като трудно си поемаше дъх.

Мернах велосипеда си на трийсетина метра по-надолу, килнат на една страна в канавката на края на гората. Затичах се към него.

— При моето колело съм! Ще тръгна по Ноубълс към Браунсвил!

— Виждам ги! Виждам ги! Четири бели „Шеви Събърбан“! Току-що завиха наляво след гробището, насочват се към Браунсвил. В момента минават през Бирмингам! — обади се Дънк.

Измъкнах велосипеда си от канавката, като едва не изпуснах радиостанцията, яхнах мократа седалка и натиснах педалите с всички сили. Насочих се на изток от Ноубълс. Едрите дъждовни капки ме шибаха през лицето, леденият вятър хапеше страните ми.

— Виждам те… Дънк! — изграчи Уили, останал без дъх. — Току-що подминавам гробището. Къде са… — Статичен шум.

— … вляво по Ноубълс! Повтарям, завиха наляво по Ноубълс! Тач, идват точно срещу теб! — изкрещя Дънк. — Почти ги бях спипал. Бяха спрели в задръстване. Току-що завивам по Ноубълс, те са на стотина метра пред мен и набират скорост. Тач, виждаш ли ги?

Ноубълс Лейн беше напълно пуста. Натиснах бутона за предаване:

— Съвсем не. Все още нищо. Може да са свили по някоя от страничните улици.

— Едва ли — отвърна Дънк. — Всичките са задънени.

Завъртях педалите още по-бързо. Мускулите на краката ми пулсираха.

— Може да са отишли до някоя от къщите.

Радиото ми изпищя. Зърнах фарове, които се приближаваха към мен откъм завоя отпред.

— Виждам ги! Виждам ги! Статичен шум.

— Дънк!

Първият джип включи на дълги. Плътната бяла светлина проряза пелената на дъжда. Зад возилото се носеше дълъг шлейф от водни пръски, почти двойно по-висок от самия джип. Ограничението на скоростта по Ноубълс беше петдесет километра в час. Белият събърбан се носеше с поне два пъти по-висока скорост и продължаваше да ускорява. Другите три го следваха плътно.

— Дънк! — изкрещях в радиото отново.

Нищо.

Скочих с два крака на асфалта и със светкавично завъртане подкарах колелото в обратна посока — по пътя, по който току-що бях дошъл, въртях педалите като луд.

Ръмженето на двигателя зад гърба ми се усилваше.

Огледах платното, мантинелите от двете страни, дърветата зад тях. Познавах тази част от улицата. Нямаше къде да отбия чак до Денийз Стрийт и Коулрейн, почти на километър оттук. Невъзможна работа.

Ярката светлина от фаровете им пълзеше неумолимо по паважа. Първо бяха зад мен, после ме настигнаха, накрая осветиха пътя пред мен, превръщайки дъжда в плътна бяла завеса, в стена.

Джипът изрева отново. Все едно бе върху мен. Не посмях да погледна назад.

Шофьорът натисна клаксона и го задържа. Пронизителен писък.

И тогава ме блъснаха.

Блъснаха ме здравата.

Джипът се вряза в задната гума на велосипеда ми и рязко сви вляво, достатъчно силно, за да ме изхвърли от пътя и да ме преметне през металната мантинела. Всичко потъна в мъртвешка тишина. Следващата секунда ми се стори дълга като час.

След удара изгубих радиото. Както и дръжките на кормилото. Седалката под мен изчезна. Приземих се върху дясното си рамо, което изпращя страховито. Кракът ми се подви под мен, после се отметна обратно назад, докато се търкалях. Честно казано, не съм много сигурен какво се случи, след като главата ми се удари в земята. Всичко наоколо притихна.

Сънят.

Татко закопчава предпазния ми колан. Шоколадово мляко.

Пред апартамента на Леля Джо. Татко отваря моята врата. Татко взема нещо от седалката пред мен и го дава на Леля Джо. Нещо.

Неизвестно какво нещо. Отново пътуване.

— Татко?

— Да, Джак?

— Какво имаше в кашона?

— Кой кашон?

— Кашона, който даде на Леля Джо.

— А, този кашон ли… — отвърна татко. — Нищо, Джак. Абсолютно нищо.

Бял джип, който ни сече пътя.

Бял джип, който препречва улицата.

— Защо даде на Леля Джо кашон с нищо? Ужасяващо скърцане на спирачки.

— Не сега, Джак. Татко е зает.

— Тач?

— Тач, чуваш ли ме?

Когато отворих очи, видях гигантски прилеп, който пърхаше около мен. Огромните му криле бяха широко разперени и припляскваха. Бяхме под вода, а прилепът се взираше в мен и крещеше името ми, мъчейки се да надвика гръмотевичния тътен на вълните на повърхността.

— Тач!

Примигнах.

Не беше прилеп.

Дънк.

Дънк, застанал над мен с разперени поли на якето си, за да ме защити от плющящия дъжд.