Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Не мърдай, Джак.

— Удариха…

— Видях.

— Трябва да повикаме помощ! — обади се Уили някъде зад мен. — Да повикаме линейка!

Дънк се наведе по-близо до мен.

— Чуваш ли ме, Джак?

Кимнах.

— Можеш ли да кажеш името ми?

— Аха.

— Кажи го.

— Защо?

Дънкан ме плясна по бузата:

— Кажи го!

— Дънкан Белино.

— Коя година сме?

— 1988.

— Кой е президент?

— О, я стига.

— Кой е президент?

— Роналд Рейгън.

Опитах да се изправя и мигом се свлякох обратно. Главата ми цопна в калта.

— Не трябва да се движи. Не му давай да мърда, докато не докараме някой да му помогне — каза Уили. — Ще отида с колелото до Браунсвил и ще потърся помощ.

— Къде са? — попитах немощно аз.

— Изчезнаха. Прегазиха те като парцал и дори не намалиха. Изгубих ги, след като завиха.

— Къде ми е обувката?

— О, мамка му, виж му крака! — изохка Уили. — Виж под какъв ъгъл е извит.

Дънк се извърна към него.

— Ако ще ходиш за помощ, тръгвай! Ако не — млъкни, мамицата му!

— Какво му е на крака ми?

Уили се отдръпна. Дъждът се стичаше по подгизналите му глава и дрехи и се събираше на локвички до краката му. Той се метна на велосипеда и завъртя лудешки педалите.

— Прав е, не трябва да мърдаш. Въпреки това се изправих.

Дънк сложи ръка върху гърдите ми.

— Мисля, че кракът ти е счупен доста зле. Не ти трябва да го гледаш.

Само че исках да го видя. Наведох се напред. Светът наоколо побеля за секунда, когато кръвта се отдръпна от славата ми, после зрението ми се проясни. Десният ми крак бе извит под странен ъгъл. Не бях експерт, но ми се струваше, че не би трябвало да е под такъв ъгъл. На практика си бях седнал върху крака. Изучавах усуканото си тяло толкова безстрастно и хладнокръвно, все едно гледах телевизионно шоу.

— Странно. Изобщо не боли.

— Може би понеже си в шок?

— Не мисля, че съм…

— Не, недей!

Опитах се да стана, като използвах левия си крак за опора. Дънк опита да ме спре, но беше толкова изненадан, че съм в състояние да се движа, та не му се получи. Когато усуканият ми десен крак се разгъна до обичайното си положение, Дънк едва не припадна.

— Къде ми е обувката?

Дънк спря да ме зяпа и се огледа наоколо.

— Ето я там. Чакай малко…

Гледах как притичва на трийсетина метра по-нататък по пътя. Издърпа гуменката ми от канавката, отръска водата и ми я донесе.

— Заповядай.

Подметката на моето „Найки“ беше откъсната и се държеше на магия. Хванах се за рамото на Дънк, внимателно вдигнах десния си крак и се обух, след което отново го спуснах на земята и опитах какво ще се случи, ако пренеса част от тежестта си върху него.

— Не мисля, че е счупен — казах. Отпуснах се още малко върху него, след което още малко. — Изглежда ми наред.

Бавно повдигнах десния си крак от земята, застанах на левия и изпънах десния пред мен, сгънах го в коляното, после отново назад, първо бавно, след това по-бързо.

— Определено изглежда добре.

Направих няколко крачки. После още няколко. Повървях два-три метра по пътя, като жваках в локвите, обърнах се и отново се приближих към Дънк. Ченето му беше увиснало.

— Видях как те блъснаха. Мислех, че са те убили. Прелетя триста метра, ако не и повече.

Цялата дясна страна на тялото ми лепнеше от калта, на джинсите ми имаше разкъсано, дълго поне петнайсет сантиметра, но когато разтворих плата, не видях по кожата си никакви наранявания. Якето ми също беше пълна скръб. Свалих го. Дънк огледа внимателно ръката ми, гърба и дясната половина на главата.

— Мръсен си като прасе, но не виждам нито драскотина по теб. Сигурно имаш няколко натъртвания, но подобни неща ще се видят едва след няколко часа.

Чух едва половината от онова, което каза.

Погледът ми се спря на остатъците от велосипеда ми. Рамата бе огъната така, че човек с труд можеше да разпознае какво е било въпросното парче безформен метал. Задната гума някак си се беше забила в предната. Нито кормилото, нито седалката бяха дори приблизително в позицията, в която трябваше да бъдат според производителя. Веригата я нямаше. Беше пределно ясно, че колелото няма да става за каране никога повече.

— Гадост.

— Да — съгласи се Дънк. — Гадост.

Не изчакахме Уили да се върне с обещаната помощ. Въпреки че все още се тресях, във физическо отношение ми нямаше нищо. Ако Уили се върнеше с линейка, или по-лошо — с полиция, щеше да се наложи да обясняваме какво се е случило. Това пък на свой ред щеше да доведе до обяснения какво сме правили, защо сме били там… а никой от нас не беше готов да говори за станалото.