Джей Баркер - Сърца за изгаряне

И естествено нищо не било наред.

Стак, вързан за един стол, бил силно обезводнен, имал халюцинации, постоянно бълнувал за бившия си партньор Фаустино Брайър. Изкарал почти седмица в болница, преди да му разрешат да се върне у дома. След шест месеца починал. Фогел го открила в любимия му фотьойл, с бира в едната ръка и огромен пистолет в другата, загледан през прозореца. Докторите казали, че е получил удар. От онова, което ми разказа Фогел, сметнах, че старецът просто е чакал смъртта да дойде и да почука на вратата му. Бил е отегчен още след пенсионирането си, а след разгрома на „Чартър“ скуката е станала непоносима.

В деня, в който Фогел открила старата килия на Дейвид в „Чартър“, повикала подкрепления. Докарали и федералните. Те обърнали мястото с главата надолу. Но не и преди тя да изгледа онази първа видеокасета. Същата, на която се виждало как Дейвид излиза от килията си, влиза в стаичката за наблюдения и пита нещо от рода на „Кой бутон активира интеркома в сградата?“ Човекът със стърчащата от окото химикалка му показва, след което: „Здравейте всички, казвам се Дейвид Пикфорд и от този момент насетне оглавявам всички дейности на «Чартър». Моля, слушайте внимателно…“. На въпросната видеокасета била записана и смъртта на двамата мъже в стаичката малко след това.

Фогел съжалила, че повикала федералните. Тръгнали си с един камион документация, аудио- и видеодоказателства и всевъзможно оборудване, достатъчно, за да повдигнат хиляда обвинения срещу виновните. Въпреки че въпросните доказателства напуснали сградата на „Чартър“, за да бъдат стоварени в полевия офис на ФБР във Филаделфия, никога не стигнали там. Когато Фогел се опитала да получи информация докъде е разследването на случая, открила, че случаят не съществува. Когато на своя глава отишла до „Чартър“ седмица по-късно, постройката била напълно опразнена, излъскана и изоставена. Табелата отпред била сменена с такава, на която пишело „Маршъл Фийлд енд Грейн“. Върху няколкото парчета хартия, които били захвърлени из коридорите (вече без кървави петна по пода и стените) било изписано същото име. Целият комплекс изглеждал като офис на компания за доставка на селскостопанско оборудване, фалирала преди няколко години, чиято сграда чака да бъде използвана за други цели.

Ако не ѝ бях дал документацията, която баща ми бе отмъкнал от „Чартър“, нямаше да остане нито едно доказателство за извършеното от тях. Когато Стак се възстанови, двамата дълго сглобяваха цялостната картина и щом приключиха, знаеха всичко за ваксината, за възрастните, които бяха инжектирани, за децата, които се бяха родили, и как „Чартър“ експлоатираше или избиваше замесените.

Фогел махна „Стената на чудатостите“ малко след това. Пред колегите си обяви, че спира да следи въпросните случаи. Информацията бързо бе забравена, тъй като текущите разследвания не спираха да се трупат. На следващия 8 август малцина се сетиха да я попитат какво става. След година вече никой не помнеше.

Никога не ми каза къде е скрила доказателствата. Само подметна, че са на сигурно място. Някъде, където да има достъп до тях, в случай че се наложи.

— Колко е пораснал само! — засия Фогел, загледана в Далтън.

— Аха, растат — съгласих се аз. — А вие как сте?

— Добре. — Тя бръкна в джоба си и извади значката си. — Вече съм лейтенант.

— Честито. Радвам се за вас.

Думите ми не прозвучаха толкова ентусиазирано, колкото възнамерявах. Опитах да се реванширам с широка усмивка. Сигурно съм изглеждал като идиот.

В ръката си държеше сребриста манерка. Видя, че се взирам в нея, и лицето ѝ пламна:

— Уиски. Изливам го върху гроба му. Малко старомодно е, знам, но той е бил старомоден още когато полицейските доклади са се пишели на газени лампи. — Тя се поколеба, след което протегна манерката към мен: — Искаш ли глътка?

Поклатих глава:

— Не съм близвал от дванайсет години.

Това явно я изненада.

— Наистина ли? Чудесно! Радвам се за теб.

Пъхна манерката в джоба си и кимна към главния вход:

— Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме отново. Трябва да вечеряме заедно някой път. Или нещо от този род.

— Ще ми бъде приятно.

Нямаше да го направим обаче. Знаех го със сигурност. Наблюдавах я как крачи по хълма и изчезва в далечината. Извърнах се към Далтън:

— Да тръгваме, друже.

Той метна още едно камъче и хвана ръката ми.

Изкачихме се по хълмчето, покрай гробниците, чак до края на гробището. Когато пейката изникна пред очите ми, видях малкото момиченце, седнало върху нея, дългата ѝ кестенява коса, най-прекрасните тъмни очи, книгата в скута ѝ. Когато ме забеляза, грейна: