Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Според докторите бил рано развил се Алцхаймер.

Тогава си мислех, че се преструва, и това доведе до още нови и нови кавги и конфронтации. После обаче една сутрин го видях пред огледалото. Мъчеше се да завърже вратовръзката си. Наблюдавах го поне пет минути — как я увива около врата си, минава през около половината процес, след което я маха и започва отначало. Когато видя, че стоя на вратата, ме помоли да извикам майка ми. Каза, че обикновено тя му я връзвала. Случи се през май 2000 година. Беше само на четиресет и две. Докторите проведоха серия тестове и установиха наличието на сериозни генетични мутации в три от гените му — APP, PSEN 1 и PSEN 2. Мутация в дори само един от трите би могла да доведе до ранен Алцхаймер. Мутации във всичките три се случвали твърде рядко. И двамата знаехме много добре каква е причината, но не казахме на лекаря нищо относно „Чартър“ и ваксината. Вместо това си взехме брошури и списък с препоръчваната литература по въпроса и се прибрахме вкъщи. Беше се преместил в стария ми апартамент на Брентууд. Бях доволен, че някой живее там.

Започна да ме нарича Пип. Отначало си мислех, че е чул Стела да използва това име, но после си спомних за пликовете с пари, които получавах всеки месец. На всеки пишеше „Пип“. Сетих се за екземпляра от „Големите надежди“, който ми бе оставил в ковчега си. Осъзнах, че пликовете са били поредната следа, която би трябвало да привлече вниманието ми върху книгата, когато я открих. Баща ми се отъждествяваше с Ейбъл Магуич, благодетеля на Пип от романа. Веднъж го попитах, но той само се усмихна.

Два месеца след като го диагностицираха, баща ми спря да говори. Седмица след това престана и да става от леглото си. Нямах друг избор, освен да го настаня в специализирано заведение, където можеха да наблюдават състоянието му и да се грижат за него ежедневно. Прекара последните шест години от живота си в хосписа „Кловърдейл“ в Монроувил, Пенсилвания. Посещавах го често и винаги го откривах на едно и също място — седнал в инвалидната си количка до големия прозорец, откъдето наблюдаваше западната морава и езерцето с патиците.

Сестрите казаха, че преди да почине, никога не бил изричал и дума, докато бил буден, но насън често мърморел нещо неразбираемо. Успели да доловят само някакво име — Дейвид Пикфорд. Когато ме попитаха дали означава нещо за мен, им отвърнах: „Не.“

Баща ми умря за втори път до любимия си прозорец. Бях благодарен. Исках да се примири с онова, което бе сторил. Исках да му простя и му казах, че съм му простил. Открих, че е по-лесно да убедя него, отколкото себе си.

Преди болестта да го неутрализира напълно, баща ми бе прехвърлил имуществото си на мое име. С помощта на Матео най-сетне успях да повдигна напълно завесата на финансовата страна на нещата. Без да навлизам в подробности, тъй като темата все още е болезнена за мен, ще кажа, че открихме, че баща ми е получавал по десет хиляди долара всеки месец — от месеца след смъртта на майка ми чак до средата на 1996 година, около две години след като Пикфорд „разчисти“ „Чартър“. Беше оставил доста от служителите в компанията на автопилот и някой от счетоводството се бе погрижил баща ми да получава плащанията си дори след касапницата там.

Нещо в мен искаше да продължа да мразя баща си и предполагам, че малцина биха ме упрекнали, но за трийсетте и няколко години, през които бях на този свят, научих, че животът е прекалено кратък и прекалено крехък, за да таиш омраза в сърцето си. Тя изяжда душата ти отвътре. Обгаря те, но не точно. Казах си, че той е взел решение, което навремето му се е струвало правилно. Не трябва да бъде търсена вина у човек, който е направил необходимото, за да се погрижи за семейството си, а у онези, които не опитват. Баща ми поне бе опитал. Бе рискувал да си навлече гнева на „Чартър“ всеки месец, когато ми пращаше пари по Проповедника.

Баща ми бе инвестирал финансите си мъдро и когато почина, наследството му се оценяваше на почти шест милиона долара. Дарих всичко на фондации, търсещи лечение за Алцхаймер. Нямах нужда от парите му.

И до ден днешен нямаме доказателство, че смъртта на баща ми е била следствие на ваксината. Ками и Проповедника нямат никакви симптоми на заболяването. Със Стела ги наблюдаваме внимателно, когато сме заедно. Сигурен съм, че и Дарби ги наблюдава.

През есента на 1999 година — около година след събитията в „Пещта на Кери“ — отново постъпих в колеж. Не се върнах в Държавния университет в Пенсилвания — спомените бяха прекалено силни. Вместо това се дипломирах в „Карнеги Мелън“. Научих се отново да харесвам рисуването. Направих няколко изложби, на които идваха главно приятели и роднини. Ако се озовете в кабинета на лекар или в банков офис някъде около Питсбърг, загледайте се в картините по стените — може да откриете „Дж. Тач“, надраскано долу вдясно на някоя от тях. Или „Пип“ на други.