Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела отново залитна. Капка кръв не бе останала по лицето ѝ. Тя се срина на земята до Оливър и вместо да се отдръпне, старицата се люшна и се приближи до нея. Пресегна се, улови отпусналата се ръка на Стела и притисна пръстите ѝ до здравата си страна.

— За теб, Стела! За теб!

От устните на Оливър се изтръгна най-ужасяващият кикот, когато кожата ѝ под пръстите на Стела започна да посивява, да почернява и да побелява като нажежена жичка. Смехът се превърна в крясък, а крясъкът — в писък, докато чернотата се разпростираше из цялото ѝ тяло, изяждайки умъртвената ѝ плът грам по грам, докато най-накрая не остана нищо. Обгорена, но не точно.

Гледах как Латрийс Оливър умира и тялото ѝ се срива на земята до Стела. Стела едва не падна върху нея. Дишаше тежко, всеки дъх ѝ се удаваше с по-голямо усилие от предишния. Протегна длан и се подпря на земята, за да запази равновесие, и бетонът изсъхна и се натроши под пръстите ѝ.

— Направо фантастично! — извика Дейвид. Белегът му се бе изопнал от танцуващата на устните му усмивка. — Кой иска да е следващ? Имаме ли доброволец?

Стела извърна глава и кръвясалите ѝ очи се спряха върху моите.

— Не е… достатъчно…

За разлика от преди, когато само се състари под нея, този път бетонът направо се пропука, изрони се и се превърна в прах под дланта ѝ.

Стела изрече:

— Не мога… да го спра…

Всички видяхме разрастващия се кръг под нея.

Проповедника опита да се изправи. Не успя.

Ками и баща ми също не можеха да помръднат.

Дейвид отстъпи крачка, наблюдавайки бетона с любопитство.

— Не можем да се движим — обади се баща ми. — Дейвид ни каза, че не можем да се движим.

— Пусни ги, Дейвид. Трябва да бягаме — казах аз, като гледах как кръгът около Стела продължава да се разширява.

— Никой няма да бяга — отвърна Дейвид. Погледна към тях: — Нито един от вас. Вие сте от камък.

И направи още крачка назад.

Стела си пое дъх с усилие. Очите ѝ бяха здраво стиснати. Тръсна глава. Каквото и да се случваше, явно се ускоряваше, вместо да отслабва. Ставаше все по-силно.

— Не мога… да спра…

Кръгът продължаваше да се разширява, тревите повяхваха, бетонът старееше със сто години за секунда.

Когато кръгът стана достатъчно широк, за да докосне един от хората в бяло, мъж на трийсетина години, смъртта се разпростря под краката му като водите на кална локва. Очите му се разшириха, от устата му се изтръгна писък. Под гънките на палтото му се виждаше как пръстите му почерняват, след това целите ръце, после вратът му. Строполи се на земята, преди черното като въглен петно да достигне лицето му. Заповедите на Дейвид не му позволяваха да избяга. Смъртта го погълна лакомо и продължи да се разпростира без колебание от превитото тяло на Стела, по-бърза и по-изгладняла с всеки унищожен живот.

Аз бях следващият. Въпреки че Дейвид не ми бе заповядал да не мърдам, ужасът ме прикова на място. Зачаках болката, докато гледах как бетонът под краката ми се напуква и се руши. Кръгът ме погълна напълно и продължи да се разширява.

— Джак! — изкрещя баща ми. — Хвани ме за ръка!

Отначало не разбрах какво има предвид.

— Тестовете! Способността ти… като… балон. — Последната дума се отрони с огромно усилие от устните му, тъй като контролът на Дейвид бе по-силен от волята му.

Смъкнах латексовите ръкавици и ги захвърлих. Пресегнах се и сграбчих ръката му в мига, в който смъртта достигна до него. Стиснах пръстите му и загледах как ръбът на кръга пропълзява под него и продължава да пъпли напред и настрани.

Баща ми успя да протегне ръка и да хване Ками. Тя на свой ред улови ръката на Дънк. Дънк се пресегна към Проповедника, а той сграбчи Дарби, докато кръгът продължаваше да нараства под нас.

Дейвид се обърна и загледа полето и жп линиите. Обмисляше да опита да надбяга пълзящата смърт. Всички обаче знаехме истината: апетитът на тъмната сянка и силата ѝ се увеличаваха с всяка секунда и нямаше начин човек да избяга от нея. Въпреки всичко бе на път да побегне, когато една малка ръчица се протегна към него.

Дейвид сграбчи с две ръце пръстите на Дарби, докато смъртта пропълзяваше под него, разширявайки се толкова бързо, та почти чувахме как поглъща всичко по пътя си. Отначало просто пращене, после рев, накрая — гръмотевичен гняв на торнадо, пуснато на свобода, за да се храни.

Хората в бяло наоколо изпопадаха с писъци. Телата им се превръщаха в черна прогнила маса още преди да докоснат земята — пет, десет, цели дузини.